Дали Днес Живеем или сме заменили живота си за ежедневно рутинирано Очакване?
Дали не сме отхвърлили живия живот в едно неочертано Бъдеще, когато Вече Всичко ще е Наред, ще можем да се отпуснем, да пуснем ежесекундния контрол (какво Не е Наред и с какво да се Справям) и ще потечем като волна река, откъсната от всички брегове…Кога?
Дали участието ни в житейското състезание, в конкурентната стълбица за заемане на “по-високи” позиции, “по-качествена” среда и признание, дали повече от същото надбягване ни дават онази благост и удовлетворение, което може да се нарече щастие?
Размисъл на деня…защото.
ТЦЪ…
Защото…
Често играем чужда игра.
Често се стремим да докажем, че нашата картинка в главата е “правилната”, а на околните не. Те не разбират и не виждат…
Често се стремим да се утвърдим като “достойни за разлика от онези…които не са…защото…
Често се стремим да избутаме на предни, видими и “неоспорими” баири своята “значимост”, чрез унифицираните и натрапени матрични еталони за праведност и успех.
Размисъл на деня…
Не ви ли се струва, че вечно сме “в подготовка” да “превземем” блестящия хълм на заветните мечти, подлъгвани от “надежди”, че някак си ще стане…
И като че ли изпълняваме всичко “правилно”, за да се случи.
На работното място, спрямо партньорите и потомците, в “обществото”, като следваме най-правилните му, актуални и “неоспоримо верни” концепции за това, как (аха-аха и след малко) ще встъпим в Светлото бъдеще, само да премахнем тази или онази “неприятност”. Толкове сме прилежни, направо идеални и следваме еталона на успеха…уморени, болнави и някак увехнали.
А “Следването на правилата” изпуска от ежедневието ни най-важното – Какво искаме ние за себе си. Не какво очакват другите от нас.
Заменяме живота си за очакване, защото все трябва да отговорим на други очаквания…по списък.
И защо?
За да получим признание от хора, институции и общности, които нямат нищо общо с нашия си живот и нашето живеене, нашия смисъл и нашето пресътворяване.
Не се ли замисляме, че влагаме средства, усилия, време именно в това – да се приобщим към една Черна Дупка, заради признание и надежди.
И тайната, която крием от себе си е:
Никой не се интересува от нас.
Никой.
Нито от нашите картинки в главата, нито ожт нашите цели, нито от нашите възторзи, подскоци, критики, словолавения и прочие изразяване за това, как трябва да се подреди света.
Никоий.
Ама дори собствените ни деца, партньори, съдружници, съмишленици.
Ама Никой.
И това е естествено, защото никога не можем да знаем, в ежедневната динамика на вселенските събития кой точно от милиардите човеци наоколо от какво се вълнува и към какво се стреми и в какъв житейски сценарий живее. А сме на една планета. Накъде да избягаме?
Живеем на въртележката на Еталоните и догматичните вярвания, че “така трябва”.
Ми не трябва.
Единственият и необратим ресус, който имаме на тази земя е времето. И за какво ще употребим следващите 1-10 секунди е само наш избор, защото то тече еднопосочно.
Какво ще сътворим с тези малки частици от вечността е въпрос, по-важен за същността ни, отколкото досадния данък, който можем да наречем ДДВ – Данък Добавена Важност.
Притежанията, постиженията, правотата, проявата на “правилност” и присъединяването към…, признанието = ДДВ.
И ако допуснем за миг, че Не Ние сме създали този свят, че сме на гости в него, може и да се замислим, че Създателят/Домакинът едва ли надава ухо на критиките ни, на желанието да променяме същността и йерархията на мирозданието в неговия Дом.
Relax!
Ако отхвърлим от раменете си “отговорността” да преподреждаме Галактиките (с разбирането: щото само АЗ виждам как e Правилно), може би ще спрем с очакването, че ще успеем да ги наредим, така, както ние вярваме, че Трябва да Бъде.
И става ли?
Ами…
Защото… личното “Трябва да Бъде” не е съвсем същото с комшийското “Трябва да Бъде”. Ама комшията някой пита ли го?
Още по-малко с другото “Трябва да Бъде”, на “неправилните”, “заблудените” и с поредното “Трябва да Бъде”, на онези от другия континент, които те пък… и най-вече с “Трябва да Бъде” на другото поколение Назад или на това Напред, които пък те… И за капак с “Трябва да Бъде” на вчерашното разбиране, дато вече не е валидно спрямо днешното или пък с утрешното, актуалното, не анахроничното, което…
Relax!
Всичко е правилно.
Може ли да оставим за малко въртележката, от която с десетилетия не слизаме, а само се местим по време на движение по фигурките – от слончето на пчеличката, на кончето, после на жирафчето…докато се въртим.
Стоп Кадър.
Какво искаме Днес за Себе си в следващите 1-10 секунди…
Тик.
Так.
Тик.
Так.
Тик.
Так.
Сега сме тук, птички пеят, слънцето е топло и високо, не ни преследват по улиците чума, глад, потоп, динозаври и хишници…
Няма ги… освен собствените ни демони, които грижливо създаваме, отхранваме и пускаме на воля да ни плашат, че… и да се “борят” със същите тези виртуални креатури, с демоните на “другите”, които пък съвсем не…
Измислените или привнесените от медийната ни среда истерии и”заплахи” работят в полза на въртележкат. Носят на табла по-висок адреналин, да се “справяме” и да пазим баланс при по-високота скорост на въртележката, от която да паднем, а не и да не се откачим.
От Матрицата
От Системата
От Очакванията чрез ДДВ.
Черните дупки, които поглъщат енергията, живота, здравето ни, ресурсите ни и времето ни се казват:
Правота
Достойнство
Важност/Значимост
И някъде по житйския си път сме се научили че трябва да хвърляме в тях всичко, за да бъдем Прави, Достойни (по-добри от другите) и затова Значими.
Е…рано или късно се стига до “Стига” или пък не…
Тик.
Так.
Какво искаме Днес за Себе си – следващите 1-10 секунди…
Тик.
Так.
Живеем или очакваме …
To Be or not To Be.
Усмихната и ведра седмица.
06/07/2026
Ivo Malinoff 