Част 2-ра
Сещам се за хроникьорите на прехода. За Христо Калчев, За Георги Стоев, за Боби Цанков… Все покойници.
Преходът е токсична тема. Не заради нелицеприятните тайни, предателства, грабежи, убийства… Не за това.
Преходът е Истината за Нас.
За всички нас, които го живяхме…и продалжаваме да влачим неговите уроци, рани, възторзи и последици.
“Обръщането на палачинката” през ноември 1989 свали не само бодливата тел по границите, но и всички възможни ограничения по принцип. Тогава не съм осъзнавал, че Свободата е Правото на самоограничение според личните ти ценности. Но, някъде в дъното на подсъзнанието ми такава мисъл е шавала…лекичко.
Затова оцелях. И съм благодарен на всяка ситуация, проба и грешка, които са ме съпътствали.
Премахването на “партийната линия”, държавната идеологическа хватка, разпространена върху всички области на Социалистическа България, създаде ситуация, в която всеки приемаше Свободата за Възможност да прекрои Живота, Държавата и Света както му е изгодно, т.е. като създаден единствено за негово лично ползване.
Отпадането на ограниченията, включително и моралните, които вече изглеждаха отживелица и едва ли не “уродливо наследство” от Режима, отпуши дремещата у нашенеца ганьовщина, която се материализира в новата водеща Идеологическа Пътеводна Звезда: ЧАЛГАТА!
Чалгата се настани навсякъде от икономическия до културния пласт на националното ни самосъзнание. Търговията ни се превърна в чалга, Журналистиката ни се превърна в Чалга, Икономиката ни се превърна в Чалга, Архитектурата се превърна в Чалга, Здравеопазването и то закуца натам… заедно Правовия ред, Милицията се чалгализира и носеше кокаина за дилърите в багажниците на патрулките, съдебната система, образованието и целия културен пласт…ама на кой вече му пука за култура.
Спомням си как мой близък приятел, джаз музикант разказваше следната история:
Влиза в пиано-бар един от “новите бизнесмени” и се обръща към пианиста, който свири джаз-класика с думите:
-Дай нещо по-весело. Стига с тая опера. Да не сме в църква!
Преходът се превърна в ИЗПИТ.
На това което си.
Шарената картинка от холивудските филми, изпъстрени с палми, лимузини, просторни къщи и русокоси Убавици беше взета на “въоръжение” от всички, които вярваха, че ЕТО СЕГА ВЕЧЕ…. Животът ще се случи за МЕН!
И раздели всички по всички възможни критерии. Разцепихме се на Два Народа, на Два Синода, на Сини и Червени, после на монархисти, националисти, на стотици За и Против. И всеки бодро започна да дърпа чергата към себе си, да пали плевнята на другия, да скачаме по площадинте, да се бием пред парламента и яростно да псуваме “ония, другите, заради които не можем да бъдем “Нормална държава”.
Не че някой имаше единна идея за това, какво преставлява тази НОРМАЛНОСТ.
Според мен “нормална държава” за всеки един изглеждаше така: Държавата да работи за него, да му “дава”, а израсналия в Комсомола, сега нов Евроатлантик, отново да заплаща със своята “вярност” и пасивност, но крепейки властта на шумни мероприятия. И понеже тази схема хич не работеше вече се появяваха навсякъде Врагове:
1.Комунистите и техните семейства, номклатурни деца и внуци.
2.Разузнавачите и хората от ДС, които…
3.”Червените директори” на предприятия, институти, държавни служби… които…
Хайде ВЪН!
И бодро се заехме Всичко ДА Разрушим!
Просто рушахме и рушахме…и рушахме…в името на Картинката на Преуспяването.
Никога не ми е било ясно как можеш да изградиш нещо като разрушаваш, но нека да кажем, че не ги разбирам аз тЕя работи на висшата политика.
Тръгнах в своя посока.
Бях изградил прилична кариера като радиожурналист в БНР, автор и водещ на предавания, също като пишещ автор на статии и книги, приет за най-младия член на Съюза на журналистите (само на 24 години, но това никога не можаха да ми го простят по-възрастни колеги) просто реших да напусна държавното Радио.
Писна ми. Чалгата го беше превзела и високите критерии се рушаха с изплувалите “нови ръководители”. Един ден си подадох молбата и излязох в свободния пазар. Вече нищо не ми пречеше да дишам и да поема накъдето ми видят очите.
Рушенето, грабежа вървяха в пълен ход заедно с Творенето и Създаването.
Не ви се вярва ли? Ами винаги има баланс Винаги е имало и има и до Днес Хитреци и Творци.
Познавам хора, които тихо и упорито изградиха здрави фирми, произвеждаха и вървяха напред, въпреки бурните ветрове от всички посоки. Не бяха кой знае колко много, но ги имаше.
Освен да си намериш място под слънцето трябваше и “да бягаш между капките”.
Това, последното се превърна в най-успешната ми стратегия.
Приученият да очаква “УКАЗАНИЯ ОТГОРЕ” обикновен българин започна дълго-дълго да се ослушва и оглежда, докато спестяванията му потъваха в скачаштия курс на освободения долар. Недоволстваше. Псуваше, често не намираше решение и като цяло затъваше още повече, обхванат от презрение и злоба към всички бизнесмени, които “до един са мошеници”.
Виждах го и не беше точно моя сценарий. Като покрещях по площадите, като тръгнах по събрания за учредяване на разни там Атлантически Клубове и нови асоциации, партии, разбрах, че да се включвш в пребоядисаната “версия” на Същото няма да ме отведе наникъде. Поне не там където искам.
Главният и Директорката една вечер “ме сложиха на столчето”. Когато ми казваха “седни, трябва да поговорим”, ясно беше, че няма да е просто ей-така.
“Ти си умно момче и разни хора може да те търсят с разни бизнес-предложения. Не се занимавай с глупости. Ясно?”
За пръв път май ми казваха, че съм умно момче. Никога не са били меки към мен. Но, схванах посланието.
Нали сте чували за “куфарчетата”? Е, точно така си останах без Куфарче. Никога не съм имал интерес да бъда “закачен” в някоя “структура”. Не ме биваше по интригите и не умеех да “мачкам”. Не ми влизаше в приоритетите за учене на житейски уроци.
И не станах олигарх. 🙂
За разлика от някои, с които сме ритали футбол на двора на Шишман 1 или сме заговаряли мацките на Кравай, Магура или край “Бурканите” на “Тенджерата” – НДК.
Всъщност, куфарчета не съм виждал. Имаше един Списък-103 с имена. Имена да деца на номенклатурата, работещи във външната търговия или други важни и “оборотни” сектори на българската икономика, т.нар “външно икономически дружества”. Хора с произход, партийна обвързаност и обвързаност с други структури. Така беше. Немалко от тях познавах лично я от купони, я от училище или от почивки по морето. Не бяха кой знае колко много.
Фразата на Луканов “Назначавам ви за милионери” на срещата в залата на първия етаж на Раковска 134 ( където после на този адрес с висша държавна подкрепа се настани СДС) съвсем не е мит.
Просто това бяха подготвени хора, които можеха да работят, вече имаха опит, като Партията, разчиташе да замени досегашната си политическа власт (чрез тях) с икономическа. По съветски модел. Също така неработещ и там план, който не отчиташе човешкото Его и Алчност.
На тези хора им бяха предоставени средства от 5 до 50 милиона долара в сметки на Минерал Банк, с които трябваше да работят в определени важни икономически сектори, а после да ги върнат. При тоталната ерозия на Правовия ред, Държавен финансов контрол, хаоса и разсипията…е…някои ги върнаха, други забравиха. Немалко от тях деградираха и умряха.
Несъразмерните пари убиват. Наричам “Несъразмерни” парите които не можеш сам да изкараш, не са твои и затова не можеш да се разпоредиш с тях грамотно. Пари, до които не си дорасъл. А твоята лична стойност се изчислява Само и ЕДИНСТВЕНО С ТОВА, КОЕТО СИ ПОСТИГНАЛ САМ. Всеки друг вариант е резултат на зависимост и “минаване по диагонала”. Това си има лоша цена..
И се почна…
Изникнаха фирми, фирмички, търговийки, екскурзии до Капълъ Чарши, внос на стари коли, телевизори от Дубай и ПИРАМИДИ!
Да, Пирамидите.
Имаше една пловдивска игра, наречена “Тусон”.Купуваш талони, после търсиш на кого да продадеш талони. И така се навръзвате няколко десетки хиляди в очакване на зашеметяващи печалби.
Собствениците на фирмата поставиха един строителен фургон край хотел Плиска в София.Пловдив вече беше пламнал… И…с чанти и торбички наивния столичен гражданин взе да си носи спестяванията. Даже възникна необходмост да дойдат милиционери, да поддържат реда, хората да не се блъскат и предреждат!
Пирамиди, фараони и афери за милиони!
Аферата със захарта, внос на петрол без акциз и мито, износ за Югославия: петрол и патрони, контрабандни цигари, самолети натоварени със зенитни патрони на аерогара София, които заминават нанякъде…Кой ти проверява!
Имаше от всичко. В София се появи и Ферари с министерски номера и синя лампа!
Новите “бизнесмени” яздеха вълната. Кой доколкото го държаха силите…след интриги, битки с конкуренти, пиене, мадами и дрога…
Някои, по-лабилни, дотолкова ги изпуснаха спирачките, че много бързо изгубиха чувство за реалност. Всичките тези “избухвания” на новобогаташите едва ли има нужда да разказвам.
Имх приятел, който освен няколко коли, шофьори,слуги, четири-пет любовници беше се сдобил с мобифон от костенуркова черупка и златни бутони. Водеше със себе си цели тайфи на супа от костенурки в Монако и на Лов от хеликоптери в Кения…Искаше да налапа целия свят… хлъзна се и фалира.
Отдаде се на наркотика.
Шокът на парите. Тежка психологическа Криза и Травма.
А тогава се забогатяваше за месеци. И то много. Всеки по своя начин. Колкото можеше.
Зависи от Свободата на Самоограничението. Е, то не беше много актуално в началото на 90-те, но все пак…
Та за Шока на парите ми беше думата.
Преживях го доста приемливо. Не без душевен земетръс, но сравнително бързо.
Една вечер на 4 април 1991 година се разхождах умислен край ЦУМ. Навлизах уверено в рекламния бизнес. Правех радиоклипове, започвах да монтирам и видеореклами, правех рекламни материали за ресторнти, барове, визитки, брошури…все в това трасе. Напипвах и други възможности.Но бях още маничък частник без широк хоризонт. И ето, че се появи идеята…
Старият мебелен магазин Явор ме “гледаше” отсреща с разкъртената си посърнала странична стена. Огромен калкан, който стърчеше срещу Шератон, ЦУМ и се виждаше още от Мавзолея! Еха!
Сещате се нали? Намерих домоуправителя. Предложих му да платя предварително осветлението, асансьора и таксата на чистачката за пет години напред (300 долара, толкова имах), за да ми даде правото да оправя част от стрехата над стената, която течеше и да отремонтирам калкана. Доларът растеше и сделката изглеждаше прилична.
Човекът ме погледна като кандидат-пациент на 4-ти километър и се съгласи да събере съгласие от всички и да подпишем договор. Речено сторено. На никого не направи впечетление, че договора предвиждаше на стената да се поставят реклами на моята новосъздадена фирма и/или на партньорски фирми. Съкооператорите взеха парите с радост, подписаха всичко и с удовлетворение и се прибраха по апартаментите си.
След месец получиха това:
Като оставим настрана спорната естетическа стойност на оформлението 🙂 в границите на 3 месеца изкарах от напълно реални договори с фирмите-възложители 45 000 долара или 46 000.
Не беше зле за начало. После имах наемни и рекламни договори за десетки локации по цялата страна, двеста-триста автобуса, тролеи, трамваи и минибусове “Латвия” които извършваха маршрутни превози в софия. Реклама, реклама, реклама, реклама…
Измислихме си и “скромен” фирмен слоган :”Рекламата – това сме ние!” Почти вярно към онзи момент. Напудрено, но с привкус на реалност.
Парите “се търкаляха по тротоарите”, появяваха се не само по банка, но и в чували в офиса. И ми се наложи да се “разбера с тях”. За да не ме повлекат по нанадолнището.
Как преодолях шока ли?
Ами това е една друга история, но накратко:
Разхождам се около Националната Опера. Отдолу новооткрития магазин на Пежо на фирмата “Братя Василеви”. И на витрината прекрасно компактно Peugeot 205 GTI Леле!
Тъмносин металик с дънкови седелки и шеметен голям двигател! Цена 6300 долара.
Обикалях, обикалях…и си купих вестник “Вечерни Новини”.
В обявите, които се публикуваха на на последните страници намерих една Лада 4-ка. Комби на старо. За 1200 долара.
Така се сдобих с товарно магаре и със спирачка на неразумните желания: “Я не се взимай толкова насериозно, по-кротко”. Все едно че чувах Главният.
И оттогава ми излезе прякора “Сиромахът с Ладата”.
Имал съм после всякакви коли, но винаги в разумен и лимитиран бюджет. Развих “мизерна” психика. Вечно се спирах да харча извън формулата: Печалба-Инвестиция-Реинвестиция-Харчене след като машинашината заработи на трета стъпка. Т.е. от печалбата на реинвестицията една част. Неголяма.
Наоколо “Влакчето на ужасите” издигаше, завърташе и спускаше хора, състояния, съдби.
Появиха се “реститутите”, “мутрите”, набиращите скорост “олигарси”.
В този шарен и весел панаир на първоначалното финансово доволство и фойерверки се чуха и истрели.
И стана ясно, че “новата ера” в нашата история е необратима и се раждаше една “нова България”.
Въпреки, че работех с международни компании и корпорации по рекламни, маркетингови консултантски или агентски договри и беше ясно откъде се появяват цифрите в приходната част на счетоводството ни – тази яснота и законност нямаха никакво значение за въздигащия се криминален контингент, който не правеше разлика между месарница и маркетингова, рекламна фирма. Важното беше да те наплашат “да снасяш”!
Пребиваха, палеха магазини и ресторанти, отнемаха коли, убиваха. Можеше да те “поразходят” из Витоша или други свежи места, а после да те заведат на нотариус да им прехвърлиш апартамент, къща, фирма.
На 30-32 години бях започнал да се засилвам по склона нагоре. От дребна към средна фирма, После разразстване, нови дейности, фабрика за производство на реклами, офиси в четири държави, износ…и още.
Надушиха ме.
Точно тогава усвоих стратегията “бягане между капките”.
Защо ли?
Както казваше баща ми: товарни магарета се търсят навсякъде.
Та реших да свърша малко специализирана маркетингова работа за онези фирми и личности, които мутрите изтръпваха, само като им чуят имената.
Вече имах опит, знаех немалко тънкости на занаята. А такива специалисти се търсеха. Всяко по-голямо фирмено обединение имаше интерес към рекламата и най-вече към купуването на рекламно време и пространство – и се появиха за година няколко медия шопа. Поработих професионално и нещата потръгнаха. Не поисках възнаграждение. Предлагаха ми съдружие, дялове…излязох без обвързаности.
Мутрите прехапаха устни, един на друг си предаваха, че тия, с костюмчетата и очилцата не трябва да ги пипаме, че работят за големите босове. После, горе-долу не се засичахме и не си пречехме.
Имаше и няколко аварии… беше отдавна.
През това време изпадналия в шок обикновен български гражданин се отдаваше на озлобено отчаяние. С пълно основание. Гласуваше не “ЗА” а “Наказателно”, изпадаше в илюзии, подхранвани от всякакви месии и шарлатани и не забеляза как новоизпечените солидни бизнес структури си напазаруваха Политическата Класа.
Помня как една известна и добре позиционирана ПР дама се шегуваше, докато пиехме кафе в лобито за гости на една от вече големите холдингови структури от онова време:
“Какво да ги мислим тия избори. Все някой ще ги спечели. Важното е че всички парламентарни групи са ясно Отарифени!”
Толкова за днес.
Край на Част 2-ра
Щрихи на една трансформация
ЧАСТ 1-ва
Днес нещо се разписах.
Принадлежа към поколение, станало свидетел на едно-друго.
Ние живяхме в две различни Българии. Живяхме интересно.
Днес просто седнах и думите потекоха…ето….
Не ми се иска да се наредя на редичката.
Онази на претенциозните писачи-преписвачи на събитията, повлияли всяко едно семейство в България.
Преходът, несправедлив, грабителски и предателски е вече избеляла снимка на глупостта, алчността и илюзиите. Нещо като групова фотография на която сме наредени всички ние, с млади, но похабени от напуканата емулсия лица.
Може би най-точното определение за живота на моето поколение, започнал там някъде в 60-те е НАПУКАН. Не счупен и не разбит. Просто напукан.
Дълбочината на пукнатините се оказа различна за всички ни, според характерите, ценностите и знанията.
В задния двор на едно софийско училище ритаха футбол, надбягваха се или играеха под кошовете хора, които днес носят известни имена. Посланици, министри, лекари, банкери, актьори, журналисти, интелектуалци и олигарси.
Днес за всеки един са изписани думи и редове на любопитство или с негативен привкус. Гневни думи за „уредилите“ се деца, новото поколение на вездесъщата Соц номенклатура.
Ако сядам днес да пиша, то не е за да раздавам оценки, да възхвалявам и да творя оправдания.
Желанието ми е да оставя една любопина и може би иронична хроника, която да подреди пъзъла на две-три съзидателно разрушителни десетилетия. Дължа го на моите деца. И може би на вашите, ако приемете този текст за достоверен.
Всички, които ме познават знаят, че събитията в моя живот се стекоха така, че постоянно бях в най-активния информационен поток. Добре осведомен от първа ръка.
Баща ми Любчо Христов и по някое време и Георгиев (по истинка фамилия Малинов) работи почти 38 години в БТА, като правителствен репортер, кореспондент в няколко европейски столици и заместник главен редактор на МИНФ „Международна информация“ в БТА.
Всички го познаваха като „Главният“.
Това беше уважително-хумористичен прякор, който намекваше, че няма важно събитие в държавата, което да се случи без „Главният“ да присъства, за да го отразява за БТА.
Това, което си спомням от най-ранните ми детски години, че навсякъде ни приследваше негово величество Телефонът. Живяли сме по тавани и държавни квартири, по едно време ни дадоха мъничък партерен апартамент в кв. Хаджи Димитър. Веднага след като се нанасяхме пристигаха техници и въпреки че в квартала имаше два три телефона и дълга опашка от граждани, очакващи с години за номер, в средата на апартамента пристигаше това ужасно устройство.
Ужасно? Ами да.
След като телефона звъннеше – баща ми можеше да изчезне за седмица, две или колкото време там трябва. Събития, обиколки из страната, съпровождане на съветски космонавти, на императори, делегации, преговори с палестински терористи, отвелки самолет и кацнали на аерогара София.
„Главният“ все го нямаше, защото беше там, където се случваха събитията. На вратичката на стария гардероб висаха напълно готови два комплекта. Костюм, вратовръзка и обувки. Ежедневен и вечерен официален комплект. За 10 минути той трябваше да бъде готов. Много често му се обаждаха, когато вече колата пътуваше към сромния ни дом, за да го отведе там, където се случваха важните неща, за които българите и света трябваше да научат.
А аз… хъм.
Трябваше да отида на седмична детска градина. Знаете ли какво е това?
Много е просто.
Оставят те около 7.30 сутринта в понеделник и към 12.30 в събота те взимат. А може и по-късно. Затова, традиционно всеки понеделник надавах жален рев, а татко отронваше няколко сълзи и тръгваше по своите многобройни пътища.
А!!!
Хубаво време беше.
Седмичната детска градина ме научи как да общувам, да се оправям сам и да бъда част, а понякога и лидер на многобройни бели и щуротии:
среднощен бой с възглавници, надбягване с гърнета или ядене на мазилка.
След като се изтърсих на глава от най-високата катерушка в двора и отказах да умра, околният свят още повече се подреди в детската ми главица и придоби ясен смисъл.
Във всички следващи детски градини привикваха я родителите ми, а баба ми или дядо ми.
А от руската в Будапеща – позорно ме изгониха. Бях организирал парашутни скокове от гардероба с покривки от масите вързани на раменете.И затова ме оставиха вкъщи сам.Трябваше да свиря по цял ден на пиано.
Бях вече изграден бунтар и беляджия с установена, често преповтаряна от другарките диагноза: умен, инициативен и див. Явно тогавашното дет-градинско ръководство предпочиташе да остана само с първите две качества, но, уверявам ви, те нямаше да са важни без решаващото трето. То придаваше на живота ми в подреденото соц-ежедневие чар, от който не можах да се откажа никога, дори в последвалите „преходни години“.
Споменавам тези детайли, за да усетите гледната точка, от която ще разкажа събитията, на които съм свидетел.
Накратко баща ми пътуваше, а майка ми бе вавлечена във водовъртежа на все по-развиващото се българско образование.
И тя имаше неуредици във фамилията. По известна като другарката Ангелова (по баща), тя носеше по едно време фамилята Христова, а по едно друго време май и Георгиева. Някак не беше удобно в онези времена да си Малинов. В цялата тази мацаница и аз бях ту Христов, ту Георгиев, докато през 1981 година с новия си паспорт оправих тази дълголетна несправедливост и си върнах традиционната преддеветосептемврийска фамилия.
Живеех си аз по детски градини, а мама като учител, заместник директор, директор и активен участник в много модерни за времето си програми за обучение и развитие на личността също беше много заета. Тя бе приела ролята на нещо като възрожденски даскал, който работеше непрестанно неуморно с амбиция и безкомпромисност към имитацията на дейност. Като член на съвети, комитети, конгреси и какво ли още не тя също беше в центъра на множество важни събития в областта на образованието и културата.
Когато камиончетата и конструкторите престанаха да бъдат приоритет номер 1 в живота ми, започнах да проглеждам. Вкъщи идваха гости, възрастните споделяха и обсъждаха. Изоставях заниманията си и се опитвах да остана максимално дълго незабележим край тях. В тези щастливи случаи научавах още и още и още неща, за които Работническо дело няма да пише, а и едва ли се обсъждаха по софийските кафенета и млечни барове. Ходехме и по традиционните за София на 70-те места като Клуба на журналистите, на писателите, веднаж попаднах и в един клуб-ресторант, в който се събираха и генералите от военното разузнаване и КДС. Беше годишнина на един познат. Голяма част от тях вече познавах. Причината беше „Главният“. Просто него всички го познаваха, такава му беше работата да е в центъра на събитията. На „даскалицата“, както шеговито наричаше съпругата си – работата също я свързваше с много и най-различни хора.
В „демократичните времена“, когато е аксиома да се хули социализма и тоталитарната система всички ние направихме една грешка. Решихме да се отречем от всичко минало изцяло.
А в България, такава каквото я помня – нито социализЪма беше истински нито тоталитарната власт.
След репресивната вихрушка на деветосептемврийския преврат и лагерната система на 50-те години следващите десетилетия изглеждаха доста умерени. Да, пропагандно идеологизирани, но с все по-размекваща се хватка на комунистическата догма.
Кастата на партийните секретари и комсомолските дейци, партийния апарат като цяло, развяваше лозунгите и замахваше към небесата с юмрук, но рядко си позволяваше да атакува една друга прослойка от обществото, която изграждаше и развиваше страната.
Това беше прослойката на работещите експерти, специалисти и стопански ръководители.
Голяма част от тях бяха родители на мои съученици или семейни приятели.
Индустриализацията и развитието на научния потенциал на страната, достигнала статут на 6-та космическа държава в света, не можеше да се случи с магически лозунги и партийни събрания. Промишлеността, електрониката, химията, строителството, киното, туризма, кашкавала и лимонадата изискваха умни и способни, работещи хора.
Членовете на БКП се издигаха по-бързо по административната стълбица, но важните проекти и нововъведения се раждаха от ентусиазма и професионализма на работещите специалисти. Бяха оценявани, награждавани, понякога тормозени с глупави планове и безмозъчни партийни повели, но… на България и трябваше хляб, дрехи, телевизори, експорт, чужди туристи.
Често пъти от високите ешалони на партийната власт прозвучаваше посланието: „Оставете го човека на мира, да работи!“ И така. Някои изпадаха в немилост, но силните пак оцеляваха.
Въпреки партийните и министерските интриги „в подножието на трона“ се формира ядрото от „работяги“, които, дори когато противоречаха на висшестоящото началство, оставаха „необходимото зло“ за развитието на Народната Република, независимо от нездравия си произход, лидерски индивидуализъм или своенравие. Бяха необходими, често неудобни, но важни. Хора, на които можеше да се разчита, че ще свършат работата., заради честта на занаята и заради собствените си нравствени ценности.
За тях социализЪма беше клетка, която не ги стягаше много-много. Да имаше ограничения, но имаше и уважение. И двете страни правеха разумни компромиси. Нещо като съжителство в една политизирана корпорация, в която слагачите напредват бързо, но резултатите диктуват логиката и корекциите спрямо носителите на същите тези резултати. Или както обичаше да казва „Главният“ – „товарни магарета се търсят навсякъде“.
След промените се случи така, че имах удоволствието и огромното неудоволствие да работя за различни световни компании. Бях товарно магаре и не оставах без работа на високи позиции. В някои компании се влюбих, други намразих до невъзможност. Зависеше от бизнес културата им.
Соца не успях да го намразя много. Не ме кефеше, не ми и пречеше кой-знае колко. Тормозеше ме идеята за клетката. Бях млада волна дива птичка, обиколила няколко страни в детска възраст. Исках да живея на Запад.
С времето обиколих свят, поживях на няколко континента и видях и двете му страни.
Затова и се отвратих от Америка, от великите Съединени Американски Щати.
Уважението към човека е единствения цивилизован критерий, с който бих измерил смисъла на съществуването на която и да е обществена система.
При социализма мачкането на обикновения гражданин се случваше на нивото на ограниченото потребление и липса на свобода да ругаеш властта открито. Или невъзможността да станеш голям началник без да си партиен член.
Нека отворя една скоба за придобивките на обикновения човек.
Повече от 65 процента от българите имаха собствен дом, често вила или селски дом, някои кола. Да, чакаше се много и беше тягостно, но нямаше бездомници. Ведомствените жилища, далеч не много добри, решаваха част от кризата с покрив над главата.
Всички ходеха на училище и нямаше откровено неграмотни. Съществуваше негласна конкуренция кой ще знае и може повече неща. Кръжоци по физика, по фотография, спорт, олимпиади. Техническо и научно творчество за младежта ТНТМ, научни форуми за младежи. Като добавим към това и ученическите лагери на море и планина, спортните лагери и цаялото оживление да си лятото с връстниците си в Двореца на пионерите или на спортните площадки и игрищата?
Изобщо не беше зле.
Всички ходеха на почивка с 14 или 20 дневна карта на ведомствените почивни станции или на профсъюзните бази. Не беше лукс. Но, беше за всички.
По-богатите професионални съюзи, в които се удържаше голям членски внос от месечните доходи имаха почивни станции на световно четиризвездно ниво. Журналистите плащаха около 10 процента от всичките си хонорари за издръжка на СБЖ. Е, плащаха и получаваха.
Всички ходеха на медицински прегледи и постъпваха в болница съвършено безплатно. За качеството на здравеопазването мога да съдя единствено по семейния си кръг. Майка ми претърпя две животоспасяващи оперции от рак през 70-те и оцеля.През 80-те, като военослужещ получих животоопасно увреждане. Вътрешночерепното ми налягане се повишаваше с огромна скорост и можеше да доведе до трайно увреждане на мозъка и смърт. Днес пиша тези редове, мисля, ходя и даже спортувам. Факт. Повече не знам какво да добавя. Само факти.
Безплатното висше образование също беше населено с учени и преподаватели ентусиасти и професионалисти. Имаше и слагачи, но като правило водеха някой тъп идеологически предмет, който нямаше значение за общата подготовка. Някой беше го вписал в учебната програма, заради някой там партиен конгрес. Е и? Дали заради това от институтите излизаха по-малко подготвени инженери, лекари, икономисти, езиковеди, физици и фармацевти?
Натегачите щяха да заемат своето номенклатурно място в някой институт и да пишат лозунги и доклади. Другите сядаха в лабораториите, проектантските бюра и външнотърговските организации, правеха филми, космически апарати и нови стоки за бита, отиваха да се отдадат на професията и да свършат работата, която ги правеше значими. Някакъв негласен договор.
Властта дори си имаше фаворити от тази група и много ги подкрепяше. Георги Найденов от Тексим, Огнян Дойнов, безспорно кадърен стопански ръководител, стигнал до висшите етажи на властта, архитект Александър Баров, проектирал прекрасни обществени сгради, включително ултрамодерната за времето си НДК. И още много и много. Дори на село добрите организатори можеха да се издигнат. Спомням си директора на АПК в село Брезово, як тракиец по име Стаматов, който командваше като ротен командир, но изнасяше стотици хиляди тонове ябълки, грозде и друга селскостопанска продукция с отлично качество. А всички огради и бордюри на тротоарите в селото бяха чисти и прясно боядисани. Уредено, богато, чисто село. В Брезово „номенклатурната младеж“ от нашето софийско училище ходеше на бригада, да помага за този български износ.
Видял съм и доста мизерни и западнали села. Обикалял съм и Родопите и северна България. Задачата на всички местни ръководители беше да осигурят работа на населението – стопанство, рибарник, цех за обработка, мандра… нещо.
Не искам да създавам идеална или идилична картина. Виждал съм места, където местният партиен секретар или директор на стопанство се държат като дерибеи, простаци и сатрапи. Колкото повече дерибействаха – толкова повече се увеличаваше шанса да си намерят майстора. По една единствена причина – този „бич“ за социализма, този уникален комуникационен канал на България – връзките. Не знаеш точно на кого ще попаднеш.
Отиваме на бригада през есента на 1983 година в село Сливовик, тогава Михайловградски окръг. По-голямата чест от студентите са от факултета по журналистика, но има и други от университета. Местният комсомолски и партиен секретар си харесват студентки и решават, че ще ги принудят да се позабавляват. Момичетата ни казаха за предложенията на местните номенклатурчици и ние, студентите от щаба на бригадата ги помолихме да изоставят тази тема.
След два дни в бригадата се появи черна Волга и четирима души от Държавна сигурност. От тях разбрахме, че в нашата бригада се извършвала антипартийна дейност, пиянски оргии, били изхвърляни от сградите портрети на загинали партизани и партийни ръководители, водела се антидържавна пропаганда. Спогледахме се ние, 5-6 човека от щаба и без думи се разбрахме. Веднага бяхме разделени в различни стаи да пишем обяснения. Т.е. даден ни беше шанс всеки от нас да отърве кожата, като натопи другите. Същото направиха и с отделни хора, може би 10-тина студенти от редовите бригадири. И знаете ли какво са случи?
Никой! Абсолютно никой не написа нищо срещу другите. Никой!
За да придобиете повече представа за тези наши съчинения, които трябваше да бъдат обикновени обяснения тип донос ще ви цитирам по памет едно от тях…
„…и докато се взирах в прекрасните очи на колежката отсреща си мислех, колко щастливи хора сме ние, тук на село, здраво работещи, постигащи резултати, весели и заедно…“ нещо такова получиха разследващите от ДС.
И се почна пред всички: „Ако не си признаете ще стане по-лошо!“
Излиза бавно пред всички една дребничка и късогледа колежка. Прибрана, непретенциозна, вечно с книжка в ръка или увлечена в екзистенциални разговори с някой друг.
Цитирам по памет:
-А вие другари, какво всъщност искате? Тук такива глупости не са се случвали. Работим и се забавляваме като млади хора. Пеем и танцуваме без простотии. Ние сме бъдещи журналисти и не вярвам да сме политически неориентирани. Ако мислите да ни заплашвате неоснователно – няма да стане.
Изцъклиха се вездесъщите КДС-ри, не я взеха на сериозно и продължиха :
-Ще ви изключим от университета, ще ви изселим от София….Всичко трябва да си кажете…
-Мисля, че не ме разбрахте, твърдо ги прекъсна колежката. Написахме обяснения, разказахме подробно. Ако продължавате така да ни тормозите, ще трябва да се обадя и да обясня този случай в подробности на дядо…
И му каза името.
Бау!
Никой, абсолютно никой от нас не знаеше, че бащата на майка и е един от най-висшите, уважавани генерали в държавата. Тя носеше друга фамилия, на баща си, не се изтъкваше, усмихваше се, четеше си книжките и ги обсъждаше тихо.
Това беше „връзкарка“ от висшия ешалон на социалистическата номенклатура, на най-приближените до властта.
Коментари?
Да. Това беше възпитанието на голяма част от „номенклатурната младеж“. Лекета винаги е имало. Никой не ги уважаваше и никой не им се възхищаваше. Считахме ги за неудачници, незаслужено битуващи в една обгрижена среда. Просто смешници. Около тях гравитираха други подлизурковци, пак смешници. Кандидати за безсмислени постове в някоя още по-безсмислена държавно-партийна канцелария. Много важно!
Тогавашният критерий за личностна ценност беше какво знам, какво мога и какво ще постигна. Това бяха хората за уважение. Поколение на амбициозни да работят и да побеждават, запалено да постига и да се утвърждава чрез създаденото. Тези млади хора не бяха мухльовци или угодници, просто следващото образовано и работещо поколение на България, което ще направи още! Още от всичко.
За разследващите от КДС няма какво да разказвам повече. Промърмориха нещо от сорта, че тия връзкари все им проваляли много важната работа, но побързаха да се изметат. 100 процента са умрели от страх, че ако цялата тази Сливовишка афера се разчопли до основи, ще замирише на нещо кисело и най-вече на нещо окръжно-селско. Как ли са си представяли, че ще ги викнат в София на червеното килимче да обяснят каква особено кризисна ситуация са решавали.
Плюха си на петите и всичко свърши.
Нищо повече не обсъждахме. Колежката не се сдоби с нови неочаквани приятели за час. Сдоби се с уважение.
Пак да кажа, тази хроника е личен поглед. Може би съм имал повече възможности от други, може би съм бил погален от съдбата по един или друг начин. Най-вече от това, че съм се родил в семейството на работещи, всеотдайни към каузата си хора, които бяха уважавани в много среди. Може би това е моя „привилигирован“, „номенклатурен“ поглед.
Признавам си всичко.
Познавам генерали от разузнаването. Идвали са вкъщи, бил съм и на гости. Познавам министри, министър-председатели, директори на огромни заводи, държавни обединения, външнотърговски фирми. Познавам и редови бачкатори, бащи на съученици, които в свободните си дни, без никой да ги вика идваха да закърпят някоя дупка в училищния дувар и да боядисат. Нямаше никога да знам за техния труд, ако не живеех срещу училище.
Такъв беше бащата на Бисер.
Тази история си заслужава, за да сложим още една отправна точка на разказа за следващите перестроечни и преходни години.
Моето училище, 133 ЕСПУ с преподаване на руски език А.С.Пушкин беше желано и търсено. Имаше авторитет на много солидна езикова гимназия с руски, английски и френски, в която всичко беше изтъкано от знания ред и дисциплина. Беше трудно училище.
Шестиците не се раздаваха според ранга на родителите или по друг критерий освен знание.
Другарката Ангелова, мама, отиваше там около 6.30 и се прибираше „отсреща“, вкъщи, колкото да вечеряме и да преспи. Т.е. някъде около 7.30-8.00 часа вечерта.
Всичко трябваше да е под конец.
Хигиената, кабинетите, учебниците, тържествата, разпределението на учителите и менюто за стола. От 1972 година до пенсионирането си тя беше учител, заместник директор и дългогодишен директор.
Работата и беше обемна и понякога деликатна. Но именно в деликатната част тя се справяше като кавалерист на кон с извадена за бой сабя.
А…за бащата на Бисер е разказа.
Всяка година стотици родители подаваха документи за 1-ви клас и винаги имаше много неудовлетворени, защото местата бяха стотина. Все някой беше недоволен и изваждаше „връзки“, за да намести детето си. Критериите за прием бяха установени и се даваше предимство само на хора със смесени бракове и матерен руски език.
Преди да тръгнем за море приемът за първи клас беше приключил.
И зазвъняваше телефона.
В кабинета на другарката директорка се изреждаха партийни протежета с молби на които имаше “параф”.
Да се приеме!
Разните там номенклатурчици си мислеха, че така ще подплашат училищното ръководство и то ще даде някои от „резервните места“.
Имаше такива.
Понякога български специалисти се връщаха през септември от страни, в които децата им бяха вече учили в руско училище. За такива екстрени случаи имаше 2-3 бройки.
Пристига една другарка, чието внуче няма как да бъде прието заради различие в критериите. Да ама дамата носи „параф“ лично от „най-високо място“. Мама и отказва. Обяснява, че и за самото дете ще е по-добре да отиде в друго училище, където ще се чувства по-добре. Дамата побеснява и изригва в заплахи. Нулев резултат. Дори си признава, че лично министъра на образованието и е отказал „параф“, защото „При Ангелова това няма да свърши работа“ и е трябвало да отиде по-нагоре. Щяла да стигне и до Тодор Живков. Пак отказ.
Срещата приключва.
Директорката изпраща своята посетителка от кабинета.
Свит човечец с каскет стои и чака пред кабинета.
-Вие за какво чакате? – пита директорката.
-Ами аз такова, то детето, знам тук при вас е много трудно, ама ние сега се връщаме от Коми и той там започна…такова руски и детска градина, сега е за първи клас, ама аз нямам връзки…
Бащата на Бисер.
Строителен работник, гурбетчия, запилял се по студените простори на СССР, да печели и да гледа семейство. Мачка каскета.
-Дайте молбата, ще го запишем!
И Бисер завърши с висок успех! Редом с децата на министри, академици, политически величия, научни работници, всякакви. Изгради приятелства и влезе уверен в живота.
Та за бащата на Бисер беше разказа.
Една неделя сутрин в двора на училището с торба цимент и инструменти замазваше дупките по училищния дувар, направени от буйните шутове на учениците.
Ето така, без някой да го е молил. Работи си човечеца, помага на училището. Полезен е. Иска го.Хубаво му е.
Критерият за цивилизованост е човека нали? Отношението към него и негово към другите?
Може да съм от „номенклатурната младеж“, но съм възпитан така. Не само аз има и много други.
И всичко, което ще напиша, ще се пречупи през това увеличително стъкло.
Соц-ът създаде лентяи-подмазвачи, но и много качествени хора.
Лишени от възможността за трупане на пари и ламтеж за прекомерно потребление хората намираха удовлетворение да създават и да изпъкват със способности и компетентност.Това не противоречеше на партийната линия.
Да твориш за страната си.
Затова част от утопията „социалистически човек“ се роди в ограниченията на обществото и липсата на дива алчност. Нямаше възможност.
Когато някой изявен съученик се захващаше с физика, той не мислеше за заплата и къде ще се уреди.Той искаше да е велик ядрен физик. Да работи, да изследва, да измисля да създава. Така в очите на всички можеше да стане стойност. Такива бяха стремежите. Не какви дънки имаш, а колко езика знаеш.
Е, ако имаш хубави дънки, още по-добре.
Прескачайки между плюсовете и минусите ми се иска да ги осмисля през истински случки.Те нареждат голямата картина.
За моите деца искам чиста „картинка“. И честна.
Преходът намирисваше отдавна.
През 1982-3 година завърши обновлението на столичния булевард Витоша, който стана новия център на София. В неговия край се извисяваше космическото за тогава съоръжение Тенджерата или Тортата, както наричахме новата сграда на НДК.
Булевард Витоша лъсна с нови магазини с алуминиеви дограми на водещи и модерни тогава предприятия като ДСО Младост – разбирай маратонки и спортни екипи, каквито можеше само да ти донесат от чужбина, Модна къща Валентина заредена с новите серии на модерния тогава дизайнер Васил Василев, между другото страхотни дрехи, магазини за обувките произвеждани в Добрич. Появи се Магура, Форум и още други магически неща.
6-та космическа държава, производител на компютри, индустриална химия, телевизори и други полезни неща, въпреки идеологическите смехории, на които никой не вярваше истински, беше в доста добра форма.
Не беше вече драма да пътуваш.Имаше процедури и някои ограничения, но хората се справяха, посещаваха роднини в чужбина. Някои не се връщаха. Не беше толкова страшно, както през 60-те. А и тогава роднините на „невъзвращенците“ не бяха репресирани. Осъждаха ги на партийни събрания, може би нямаше скоро да помиришат началнически пост, но минаваха година-две и ситуацията омекваше. Особено когато останалите роднини бяха от „полезните“ работещи.
80-те бяха спокойно време. Като че ли всичко се беше наместило. Идеологическите щуротии по предприятия и институции бяха сведени до ниво… „дай да го изпълним и да го забравим“.
Партийните и комсомолските секретари не се престараваха, защото работещите си действаха по задачите и партийните назначенци можеше само да се пречкат.
Предпочитаха да се свират на топлите си места и да се намесват само при крайна необходимост. Работещите и партийците бяха постигнали баланса. Той се наместваше постепенно през последните 15-20 години. Даже не ни правеха забележки за някой по-пиперлив виц или за критика на някои висши дейци или нови партийни повели, на които все по-безгрижно и незлобливо се присмивахме.
Абе, младост. Пълна с планове и очаквания. Млади журналисти, които ще покоряват света, ще анализират, ще следят световните тенденции и ще отгатват следващите ходове на великите държави. Такива бяхме. Начетени и любопитни. Неуморни.
Нямахме против да живеем така. И вярвахме, че костеливите постулати на партийните работници все повече ще си остават там, из техните кабинети и конференции. Щяха да се мотаят наоколо и толкова.
Дойде перестройката, а с нея ентусиазъм и объркване.
Залитнахме веднага по Горби. Гласност, Перестройка, Социализмът с човешко лице!
Статиите на Литературная газета за сталинските репресии, книгата „Децата на Арбат“…
В нашите глави и души света се променяше. И ние летяхме с него. Летяхме високо!
Диагнозата от Детската градина: умен инициативен и див ми донесе доста емоции в тези години.
Като стажант репортер, репортер, редактор и водещ на радиопредавания в идеологическа институция се забавлявах с играта на котка и мишка, уверен, че трябва да пренеса до ушите на слушателите нещо важно и ценно.
Случваше се приблизително следното. Написвах сценарий, текст или правех интервю. Те трябваше да минат „на параф“, т.е. да се утвърдят от наблюдател с желязна партийна закалка. Той окълцваше всичко интересно и смислено. После аз пренаписвах. Пак се опитвах да пробутам това онова и така до безкрай. Докато вдигне ръце и пусне нещо, а после аз пред микрофона ще си го доукрася и дано не ме пипнат.
Е… няколко пъти ме пипнаха. Може би повече от няколко.
Та висях си аз „без микрофон“ с месеци. Давах скучни редакционни дежурства и без грам творческа работа. След като ми изтичаше наказанието игричката продължаваше до следващото „спипване“.
Така се довлачих до 10 ноември.
Издаденият през 1988 година Указ 56, който даваше възможности за нещо като частна инициатива веднага раздвижи духовете.
И замириса на пари…
Следва продължение…
(Толкова написах днес)
На снимката – посоки…
Ivo Malinoff 