Всяка една ситуация, която предизвиква и/или променя обичайния ни житейски ритъм определено води до инстинкта да я разрешим. Изборът е Как да подходим.
Очертава се разликата между две основни възможи решения:
Да Реагираш или да Планираш.
Социалните медии, масовия информационен поток, масовата култура и потребителските ни нагласи, целият ни доста виртуализиран живот, някак естествено ни закопчават в първата доминанта:
НА РЕАГИРАНЕТО.
Още през 60-те години Маршал МакЛуън, философът на съвременните електронни медии и бъдещия (към онзи момент ) интернет с трудовете си „Механичната булка” и „Глобалното информационно село” предупреди, че обилните потоци информация ще ни принуждават все по-често да „реагираме” на събития и новини, толкова често, че практически ще губим както реална информираност, така и смисловата компонента на случващото се.
Създава се потока „реакция” след „реакция” с висока честота.
Така времето за проверка, придобиване на реална информираност (проучване, четене), а като резултат за осмисляне, не само рязко се съкръщава, но и търсенето на смисловия пласт изисква сериозно допълнително усилие, което поредия „информационен потоп” е в състояние да отмие.
Все по-честата ни позиция на кучетата на Павлов, изгражда стериотип на масова реакция, която ни въвежда в значителна зависимост от медийни клишета. Натрупани във времето те се превръщат в готови „мисловни щампи” за „добро”, „лошо”, „правилно”,”неправилно”, „цивилизовано”, „нецивилизовано” – като цяло изграждат стена около реалните мисловни процеси и около реалността като цяло, трансформиращи я във виртуалност, струяща от ЕКРАНИТЕ. Автоматичният отказ от референтни, различни гледни точки враства като многогодишен поведенчески навик. Форма на информационна лоботомия.
С развитието на социалните медии тази утвърждаваща се инертност се възпроизвежда като светкавична и еднопосочна, категорична „реактивност”: „ЗА” и „ПРОТИВ”, превръща огромни части от аудиторията в агиткаджийска маса, обединена от двата основни принципа на тълпата: ИРРАЦИОНАЛНОСТ, мотивирана от ЕМОЦИОНАЛНОСТ.
(Психология на тълпите, Густав Льобон)
Да Реагираш или да Планираш.
Всяка една преходна ситуация ,независимо дали е в личен, обществен или световен аспект, поставя на изпитание именно този избор.
Той определя и разликата между „ситуативното” и „стратегическото” мислене и търсене на решения. Т.е. стремеж да се реши/притъпи контретния проблем сега или да се тръгне към нов, реален Хоризонт, който промяната предпоставя, ако я приемеш.
Това, че се присаединяваме по-често към “тренда”, т.е. в “хор с мнозинството”, изразяваме шумна позиция в Плюс Или Минус за “значима кауза” е само виртуално самоуспокоение, и лек гъдел на вечно гладното Его. Лъжовно усещане за “принадлежност”,т.е. и другите “мислят като нас”, Групиране в кризата, илюзорно преодоляване на моментния страх чрез: “Много сме, прави сме, силни сме”… Ще победим!
И тук идва проверяващия въпрос:
-Тази позиция/кауза отменя ли процесите и реалността, която се случва въпреки бурното размахване на масово подкрепени “правилни” ЛОЗУНГИ? Да или НЕ?
-Ако ДА, то тогава УРА! (всичко е ясно…и доста безнадежнно)
-Ако НЕ, то е дошло времето да държим сетивата си будни…
В „интересни времена” живеем. И ако изписвам тези думи сега, с най-голямото ми уважение към приятели познати или просто хора, попаднали случайно на този текст, целта ми е само една, да спомена за тези два подхода, които са предопределящи за нашето развитие и благоденствие.
Когато емоциите са високи – ние влизаме в някаква наша си „проекция” в която виждаме ролята си и пътя към „мечтаното” като филм на wishfull thinking, без ясно осъзнаване на ресурса, лимитите си, „терена” върху който стъпваме, възможните „противопоставяния”, „спънки”, „неблагоприятни фактори”, които могат да ни блокират.
Филм на wishfull thinking.
Като цяло… прегръщайки с ентусиазъм и замечтани „Плюса”,ослепяваме и пренебрегваме „Минусите”, които може и да не се съдържат в ситуацията точно сега, но в една или друга форма неминуемо ще се появят в перспектива.
Стратегическото планиране е търсене на широкия Хоризонт, дори през „приемливи загуби” към момента. То зависи от „визията за бъдещето”. Не толкова къде бихме желали да „отидем” и да „постигнем”, а КАК ДА ЖИВЕЕМ”.
Образът на Бъдещето.
Бъдещето не като холограма на мечтите, а като постижима реалност, отработвана със стъпки, обединени от ценности, принципи и визия, разбита по етапи. Никой не гарантира резултата, но вашето вътрешно „верую”, ошлайфано от знание и опит, структурираната ви в годините „пирамида на ценностите”, придават устойчивост на процеса и функционирането му в реални обстоятелства, а не в имагинерни.
Корекциите на „пътната карта” са част от тази реалистичност.
И в тези дни, когато сме все по-готови да „Възвеличаваме”, „Осъждаме” и прочие емоционални изригвания, заради страховете от загуба на „контрол над бъдещето” при разрушаващите се обществени клишета, струва ми се е подходящо да дръпнем ръчната спирачка. И да включим МОЗЪКА.
Сложните времена изискват Рационални, Реалистични Решения.
Преди всичко среща със своята същност. Лична. Ясна. Откровена.
„Външните фактори” нито предопределят, нито „помагат”, нито „пречат” на нашия хоризонт.
„Външните фактори” са шумът, който ни отклонява от строгия анализ на нашите способности, ресурси, знания, способност да търсим и намираме перспективни решения, не междинни и ситуационни… „Външните фактори” са напълно заобиколими камъняци в пейзажа на реалността.
Основната ни съпротива срещу промените, кризите, масщабните събития е мотивирана от страха за бъдещето. От опита да „съхраним” моментните „придобивки”, „позиции”, „сатут” или нещо от сорта.
Страхът от „загубите”, без които продължаването на битието ни изглежда така несигурно.
Страх от НЕИЗВЕСТНОСТТА?
Това е просто липса на концепция.
Той може да съществува само ако по някаква причина не виждаме реалността, процесите и перспективите. Смисълът на временните „приемливи загуби” е освобождаване на пространство, „оперативен простор” за перспективните ползи.
И, ако се доверим на източното мислене, че всеки един проблем съдържа в себе си решението…съвсем логично ще почувстваме, че сегашните кризисни времена са само пореден, по-мощен шанс за развитие.
„Загубите” за едни са „Печалби” за други.
Въпрос на подходи:
Да Реагираш или да се Ориентираш?
Да Реагираш или да се Виждаш?
Да Реагираш или да Разбираш?
Да Реагираш или да Учиш?
Да Реагираш или да Планираш?
Да Реагираш или да се Препъваш?
Да Реагираш или да Коригираш?
Да Реагираш или да Постигаш?
Всисеки си „Преценя”, нали?
Ами…да се поогледаме.
След всеки „КРАЙ”, колкото и драматичен да изглежда той, колкото и „расипан” да изглежда живота ни…вярвам, в поне три смислени стъпки, които ще ни изведат на нова Земя:
- Благодаря, че така се случи. Да погледнем реалността… какво предлага…“Менюто, моля”!
2. Има някои перспективи, да преценим кое ще сработи…в тази ситуация, но с по-дълъг Хоризонт.
3. Ами, ясно…Да действаме!
Това наричам „Философия на трите стъпки след КРАЯ”.
Може да ви хареса или не… то ще е реакция.
Приемете го като… споделяне.
Желая ви УСПЕХ !
Банско,
02/04/2022
Ivo Malinoff 