Пред избор/и. Или пак за същото.

В търсенето на ключето от Задната врата на живота.

Нямам претенции за политически анализатор. Никакви.

Може би вярвам в силата на наблюдаващия инстинкт, с малко добавен за „вкус“ размисъл.

Всичко, което ми попада в полезрението за безполезната към момента политическа надпревара на „тези“, „онези“, „другите“ , „новите“, „системни“, „несистемни“ и прочие отличителни етикети, предизвиква аналогия с търсенето на ключето към „Задната врата“.

Това е май характерна, автоматизирана, българска, чисто адаптивна реакция на реалността ни, вече десетилетия, зад която недвусмислено прозира мерака „да уредим“, „да нагласим“, „да надхитрим“ ситуацията, а после „ще видим“!

Ама като цяло (най-добре „законно“ и „по право”, “аргументи” ще се намерят) да „минем метър“.

Погледнато ясно, извън мачаджийските „За“ и „Против“, заедно със стотиците други разделителни полета, извън политическите, Голямата картинка изглежда така:

Основните и конюнктурно „изгряващи“ политически, икономичски и други „инфлуенсъри“ са обикновени ситуационни играчи, които се опитват да пренареждат и нагаждат „темата на деня“ към своя моментен групов интерес(как е сформирана групата друга тема), без визия и стратегия.

Т.Е. Без разбиране за бъдещето и перспективно целеполагане. По тази причина техния „възоход“ и „падение“ са също толкова конюнктурни и бързи, както и сменящата се „злоба на деня“.

Или накратко казано, пилоти, които нито знаят как ще излетят, нито къде ще кацат и защо.

Едва ли техните избиратели, помагачи, „мениджъри“ или просто фенове имат по-различен поглед. Те са същите такива пилоти, които „прелитат“ през живота си с някоя конюнктурна цел, „ако стане“, но не и с перспективна стратегическа визия.

Тази перманентна смяна на „месии подсказва“, че българския избирател вярва в „чудеса“ и… в лотарии. И чака, някой друг да състави плана на неговия полет, „на късмет“. Независимо дали самолета има гориво да стигне до целта.

И поредното „чудо“ ИТН на Слави Трифонов, не се отклони от тази „общонационална вяра“ в извънземните „чудотворни“ решения.

И…излезе на полето ново, пак „чудо“! Нов политически проект. С друг халтав летателен план към СЪЩОТО.

Всички тези обсъждания за гражданство, списъци, офшорки, диета за отслабване, кой Прав и кой Крив, циклично възпроизвеждат ПАК,ОТНОВО, ПАК,ОТНОВО все същото статукво.

Т.е все същото безцелно лутане в обещания, дребнотемие и „очакване на Годо“. С кратък хоризонт на несбъдващи се надежди, с изключение за групата, временно окупираща държавния ресурс. Е, хайде пак!

Защо ли?

Нека порасъждаваме. Заради вярата в “чудодейната сила” на ключето от Задната врата.

Корупцията в държавата си има своите зловонни ефекти, но да „изкореняваш корупцията“ не е нищо повече от лозунг.

Та когато стремежът „да се уредиш“ започва от най-първите стъпала на йерархията? Още от партерния етаж на блока, в който живеете?

Не можеш да изкореняваш този личен, жизнеутвърждаваш нагон за “нагласяване”. Или бъркам?

Стремежът да придобиваш (и то повече), без да създаваш реална стойност (а, „преразпределяйки“, т.е. присвоявайки чужда стойност, имитирайки труд) е общочовешки капан, наложен от съвременното потребителско общество. Все още ми е трудно да повярвам, че тази масова лудост, която води до все повече неудовлетвореност, объркване и разпад, не събужда повечко искрици разум.

Въпросът „кога ще се оправим“ има лесен и прост отговор.

Когато си „оправим“ синхрона на вътрешните и външните цели.

Когато забравим мечтите си за ключето от Задната врата и започнем да използваме в живота си Парадния вход на всяка ситуация. Реалната, осмислена възможност.

Всъщност объркването идва от неосъзнаването че Вътрешната цел е водеща.

Т.е. изграждането на личността и естественото й взаимодействие с Реалността на външен план.

А външната цел е проекция на потребностите и желанията, възможността да ги осъществиш в материалния свят, след като стъпиш на здрав личностен фундамент.

Външната цел е вторична. И няма да сработи, ако не си проветрил и подредил вътрешния команден център за решения и адекватно действие.

Но, именно фиксацията върху външните, конюнктурни, материални цели, склонноста да се промъкваме в ежедневието ситуационно, без опора на вътрешните си базови опорни точки, ни захвърля към „Неблагоприятните“ обстоятелства и „Изненадващи провали“, които се „Случват“ и ни „Пречат“ да „Успеем“.

Аха…

Центърът на сигурността на личността е само и едниствено Вътрешен.

Ясната подредба на ценности, правила, забрани, приоритети.

Когато живота ни започва да „зависи“ не от него, вътрешният център, а от обстоятелства и конюнктура, Външни фактори … е сещате се. Реалността се мени всеки ден.

И ще тичаме след нея запъхтяни да догонваме, да спасяваме, да се борим, да връщаме кризите в равновесия, често зачудени какво всъщност става…

Точно като сега.

А какво всъщност става след 30 години преход и безброй избори?

Пак сме се взряли във Външния фактор, нещо друго извън нас „Тези вече ще ни оправят“.

Това с оправянето си го знаем.

Пиша този текст, за да се опитам да спомена, че независимо от управници, икономика, конюнктура, независимо от всичко това, което представлява нашата реалност днес, всеки човек има огромен потенциал за развитие, на който никой и нищо не може да му „попречи“. Нито да му „даде“ или „вземе“ извън временната далаверка.

Неслучайно всички духовни учения акцентират на „движението навътре“.

Към необходимото преподреждане и хигиена на Вътрешните ни правила.

Нашата ясна „пътна карта“ и „летателен план“.

Това е „архаиката“, наричана етична норма или морал, или вътрешни опори.

Нашата лична визия за пригодните и непригодните правила за взаимодействие с Реалността, не алармистките ни „борби“ и „спасяване на положението“.

Вече понаписах това онова по темата в „Затворът наречен Свобода“.

„Драматургиите“ в ежедневното ни „живеене“ и „правене“ възникват именно от бъркотията Вътре. Доразбъркана от логичната, нескончаема, ситуационна Външна бъркотия, която е само сбор от събития, на които се опитваме да Реагираме, а не спокойно да Разберем и да се подготвим за осмислено действие. Без вътрешно “триене”, с наблюдаващата ни съвест, която независимо от намерените “правилни” оправдания за минаването през Задния вход, работи на подсъзнателно ниво към логичната компенсация на “уреденото” с последваща загуба.

Покоят, като вътрешно състояние е основната Вътрешна цел, защото настъпва с ясното разбиране как функционира живота, не на конюнктурно ниво, а като цялост.

Всъщност поредните за годината избори мога да бъдат добър повод да погледнем навътре, към нашите собствени избори, които правим.

Дали този масов хаос наоколо не е преди всичко личен, който подтиква към търсене на „спасителни“ пояси като „месии“, „права“, „справедливост“ и прочие външни препратки на стремежа към ключето от Задния вход, вместо да се заемем със себе си.

Всеки от нас има потенциал.

Творчески потенциал.

Таланти, дадени от Висшия разум да се развиват.

Да сътворяват и да служат.

Парадният вход на живота.

Ще постигаме повече, когато ние самите ставаме повече Живот.

По адекватни на неговите неотменими правила и закони.

Това е посоката, струва ми се.

Успехи и усмивки!

Ханя, 13/10/2021