Да, Пътят към мечтите…или…
И…за прочитане също, още незаписани…
В Пламъка
Огън и плът.Нищо особено.
Огън и плът.Две еднакви жития.
Огън и плът. Живо, естествено.
Огън и плът…и…Само, само това..
Като…
Истини истински…в шепот.
А, може би рафт Луни от станиол,
Писмо, без бутилка…букви в небето,
Или селфи, поза…SMS и… карфиол…
Огън и плът…
Истини дишащи,
Думи по въздуха,
Аромат от душа,
Пулс, ритъм, прозорец, пространство,
Секунда, единство, вяра…
И тя…
И ти…
И всичко…
Полъх от погледи, звезда, тишина.
И всичко…
Сега…
Вдишай!
Банско, 15/01/2022 index P031
1,2,3,4,5….
Само една Любов ми остана,
След пожарища, пепел, пирони и тел…
Само тя, широка и топла,
НЕнаречена ,
Само тя.
Радостта без предел…
Блуждаеща.
Само една Любов ми остава,
След пустощта на ,разбъркани дни,
След всичко, което отнесе Реката,
Дни, дни, дни и пак …дни…
Дни на Брега,
Дни под Луната…
захлупена,
Дни под изстинали покриви,
Дни без мечти,
Дни във очакване…
сляпо…
Дни стъпкани в чужди Животи…
Дни, изнизани…просто там…
Дни.
Някак си…
Заковани на кръст,
Като прозорци напуснати,
Като гроб, изоставен
без памет и дъх,
Като кръв почерняла, изтляла, ненужна…
Дни ослепяли без залез…
без утре…
Дни.
Дни…Дни.
Само една Любов ми остава,
От крилата на Феникса верен ,
Само една Любов без покана , такава…
Без адрес, без клеймо, без молба за търпение.
Само една Любов ми остава,
Без оферта , без селфи, без кич,
Само една искрица- искряща,
Пламъче по-леко от хич…
Пърхащо…
Пламъче нежно и силно…
А…
Битки епични се сляха във крахове,
Заедно с полети в Имперски мечти,
Замълча Суетата, полегна в Мъглата,
Остана асфалта, посоката…и..
Ти…
Самият…
Дали като праведник в газова камера,
Като грешник, бос по късни листа,
Като врабче с крачета премръзнали, смазани,
Като Цезар на станиолена лелейна съдба…
Нарисувана.
Ти…
Самият…
Ти знаеш въпросите тихи,
Които нашепват отровни ответи…
Светлината остава, да, там… не далече,
Само там, където… свети сърцето,
Само там. Където…
…една любов ти остава.
Без думи.
Без замяна.
Без нищо…
Сега.
Само една Любов за подарък…
Без друго.
Любов… само Искра.
Прегърни я.
Тя тук е.
Когато усетиш как да обичаш…
Когато смело отключиш живота си…
Когато живееш без да се вричаш…
Когато летиш…
Само една Любов ти остава…
Да изживееш…
топло и тихо.
Тихо и нежно…
Без думи…така…
Само една Любов
Без пространство.
Дори и без Крачка…
в Прегръдка…
Сега…
Само
Една
Любов.
Само
Една
Любов..
Само
Една
Любов…
26.12.2021
Прегръщам те...
Непозната и мистична,
НЕмечтана, НЕбленувана
Прегръщам те само Усетена,
Несрещната…
Прегръщам те без шепот.
Някъде в сънищата…
Силуети рисуват Хоризонти…
Не мечти.
Безкрай и Безпространство…
Някъде в просъница ти казвам думите, които се надявам да не чуеш…
Не.
Думи не са…
Повей, който да те погали.
Сега.
Прегръщам те като облак,
До който не мога да достигна от Земята,
Прегръщам те като писък на чайка,
Прегръщам те като полет със скършено крило.
Прегръщам болката ти, защото тя е изгрев,
Ранна усмивка за двама…
В Блаженство…неназовано…
Прегръщам те – не те познавам…
Вярвам, Вярвай…
Там, зад ъгъла,
Там някъде,
Там никъде…
Там.
Там..
Там…
Има прегръдка за… Теб!
Зад невидяното,
Зад изхода на метрото,
Зад ключалката на самотата,
Зад мрънкането на неверието,
Зад хлипането на отчаянието,
В миговете на самопричиненото пробождане…
Там някъде…
Там никъде…
Там.
Там..
Там…
Има прегръдка за… Теб!
Усещаш ли?
Чуй…
Топлината и силата на диханието…
Сгуши се…
Прегръщам те…
И не питай… защо…
Да помълчим.
Ханя, 20/10/21 index P028
Звезди и звезди,
И…звезди, и… звезди…
Вятърът тихо ги пали.
А под тях две смълчани души…
С изненада живота прозряли.
Звезди и звезди и бриз от искри…
И зеници, рисуващи в мрака,
Прибоят разлива бразди от съдби,
Притихнал, с почитание…някак.
Звезди и звезди и само звезди…
Като ноти на тайна симфония
Тишината подпява,
с аромати дъхти,
И с вълните тихо мълви:
Ела, тук съм и…
Всичко вземи
С нежност
И в Искреност
В Честност
А утре?
Да утре…
Нарисувай звезди!
Там, Горе в Небосклона за Вечност…
Звезди, просто искрящи звезди.
Онези, които сънуваме,
Онези, които жадуваме,
Онези, които споделяме,
Онези, които ни шепнат, мъждукайки,
Онези които ни сливат във цялостност…
Онези, които разказват мечти,
И рисуват ни време за вярност.
Кратко.
Звезди, светлинки или просто искри.
Животът без думи, а в Святост.
Звезди.
Просто звезди.
Светлинки във Всемира.
Ти и Аз две отделни души,
Огряни от Светлината уж някъде тичаща…
Звезди, да, звезди и звезди,
Дъх, усмивка, безвремие,
Да, звезди и звезди.
Не говорихме…
Просто усещане…
Звезди и звезди,
Тишина и звезди.
Истинност.
Да… Усещане.
Да, Звезди.
Сега и звезди.
Благодаря.
И…разбра ли?
Ханя, 18/09/21 index P028
Ето така…
Всеки миг подписваш и разписваш…
с Очи и Сетива.
Вишваш го и му вдъхваш… така…своя дъх…
Просто така… своята съпричастност и почит към видимото съвършенство или невидимото то…
Изгревът е красота и обещание, Факт и Факт.
Възможността да го видиш е съпреживяване. Да.
Желанието да го подариш е любов… искаш ли?
Възможността да го споделиш е единение…Не питам…
И когато изпратиш с поглед Очевидното…
Може би…
СЕ…
пробужда, онова, магичното… твое и всецяло…
Всеживо, всемъдро и всеусмихнато.
Което не търси,
не иска,
не тропа с крак
и не крещи.
Което не жадува половинки, четвърнинки и бензиностанции с промоционални цени.
Не си купува…
Не дължи..
Не пита…
Което Е.
Което Си.
Просто така.
Дишаш и усмихваш… усмивка… като печат…
Като…
Да като…
Почувствай…
Поседни и му дай да нахлуе в теб…
Пъстър…
Силен…
Разтърсващ…
Шарен,
Взривяваш…
Това, което си..
Да.
Отвори се…
Така..
Просто така…
Животът.
Ханя, 26/08/21 index P027
На Кея
Бос…
Тук на кея…
А, думите губя.
И с вятъра вече не спорим.
Гледам вълните във радост примигващи,
И стоя, ей така, волен…
Без броня.
Смислите смислени отлитат с перата,
От птиците… небето рисуващи,
А ние, човеците…тук на земята,
се учим на истини сгушени.
Миг и отблясък,
Миг и вълна,
Миг и живот,
Миг и докосване,
Миг и безбрежност,
Миг във Сега,
Миг и това, което…
Се казва… неземност…
Миг във Отвъдното или просто шега?
Думите будят въпроси.
Идва вълната, прегръщаш Света,
И дъха си изпращаш,
Да стопли:
Теб,
А и нея,
И него…сега ..
А…и …ти?
Искаш ли малко Вълшебство?
Ела.
Постопли се.
И смело тръгни,
Натам.
Накъдето те води…
(знаеш)
Сърцето…
Ханя, 22/07/21 index P026
Накратко
И казвам си днес:
Наистина стига.
Отвори си сърцето
Вдишвай живота,
и с всичко отровено спирай.
Наистина стига.
Когато слънцето галиш,
С ръцете в признание сключени,
Когато със радост пясъка рониш,
И с усмивка догонваш,
Крясъкът волен,
На птиците…
В свободата си сгушени.
Дни и секунди,
Часове и минути в еднопосочната жизнена улица.
Време за избор…
Как да събудиш,
Красотата в душата бушуваща?
Часове и минути,
Векове и секунди.
Миг, а после искра.
Вълната те вдига,
Гори хоризонта,
Прегърни…прегърни…
Любовта.
Прегърни и Всемира,
Прегърни и Дъжда,
И всяка изранена душа…
Мракът магично разтваря се в изгрева,
А, шепота изпраща нощта…
Ханя,
14/07/21 index P025
Притихнало
Когато Залезът разказва,
Спри, послушай го, седни…
Вдишай го със радост да остане
В душата ти…
И друга прегърни…
Стопли я, дай и с Залез – Хоризонт,
И нека тишината ги погълне,
А после…пак без думи
Във синхрон…
Мигът, Светът, Животът
Ще пребъде…
Ханя, 15/06/2021
Думи за една душа…
Не питам, не очаквам и мълча.
Пак тихо вдишвам погледа зареян.
Къде летиш?
Във радост?Във тъга?
Не питам.
Тишината ще прошепне.
Бриз, облаци със алени петна,
Мигът усмихнато отплува по вълните,
А с пръските солени във нощта,
друг сменя го…
Пак кратък и магичен.
Не питам, не очаквам и мълча.
Усещам топлината на очите ти.
Сълзите ги измиха,
А сега?
Прогледна ли за Изгрева, момиче?
Не питам, не очаквам и мълча
.В безмълвието радостта притичва,
Като рошава лудетина с цветя,
Със дъх на обич,
В тиха безграничност.
Усмихни се!
Ханя, 06/06/2021
Усетено
Тежат ми думите – като камбани,
Сами заслушани в заспалия си глас,
Тежат ми звуците им неразбрани,
Гърмящи и оттекващи без страст.
Тежат ми думите НеРазпиляни:
Като пера,
като конфети от възторг,
И тихо дремат…непрогледнали,сковани
В условности и праведен „възход”.
Тежат ни думите като камбани.
Когато ги нанизваме по стил,
Когато си градим от букви Тронове
И Небосклони от станиолени Луни.
Тежат , Да…думите НеЗамълчани
Зазидани във тишина с въздишка,
НеКазани, НеПисани, НеСпряни,
Орисвани да грейнат във блаженствена усмивка…
Онези, които струят и без поглед
Които изпълват сърцето ти в мрака,
Онези, които танцуват с душата ти,
Онези, които не вярваш ,че спраха…
До теб…
Онези, които разпиляха кръвта ти
Онези, които Взривиха невроните
Онези които Отключиха АДА
А, после го Изстрелаха обратно във облаците…
Като Рай!
Разсипвам думите НеПризовани,
На букви, а после на точки.
И без знаци,
през всички Галактики…
Те усещам и ти изпращам…
Докосване…
18/04/2021
ДУМИТЕ
Да, думите не спират да извират,
Оттам, където винаги искрят,
Да думите не спират да преливат,
Огряни в нощ, или приспани с дъх.
Да, думите…
Не знам как завладяват,
Ръцете ни, молитвите и Кръста,
И пулса с който все се взираме,
За светлинка, мъждукаща край Пътя.
Да, думите
Летят, текат, вибрират,
Във вените, в мечтите , в аромат,
Да, думите
Които вдъхваш… или… скриваш,
Да, думите…
Затворът, Свободата…
Да, Просторът,
Бурята,
Скалата…
Да, Думите!
Да, ТИ!
Да, Твойте думи…
Скътани дълбоко във душата…
Чуй ги днес!
30/03/2021
Прозрение
Когато среброто отлежава в косите,
И годините се превръщат във цифри,
Поглеждам в албумите, там по полиците,
Хроники, дни, емоции, смисли…
Когато среброто погалва къдриците,
И с вятъра яздиме двама ,
Цветовете пробуждат в черно-белите снимки,
Невидяното, но много Надявано…
Невидяното: шепот от лунна пътека,
Невидяното: сенки край кея,
Невидяното: танц на пустинната улица,
Невидяното: Вълна…а.. след нея?
Невидяно ли?
Изживяно?
Презряно?
Простряно?
Да… там на балконско въже.
Или…парчета от пулс,
Във крилете без тайни,
Дъх срещу дъх,
И простор без адрес…
Когато среброто позлатява косите,
И подарява на душите ни мир,
Заключваме думите,
И дори да затворим очите,
Всичко е там…
Във Безкрая
Безмерно
Безспир…
13/03/2021
Щастливото ТИ
Сетивата раздират мрака след Залез,
А, шепота мелодично крещи,
И душата ти Литва устремена към страст…
Нелогична, без смисъл нали?
Залезът, мракът, върхът и цената…
Какво и как обясни?
На себе си,
На мига,
На дъха,
На Луната,
На своите “праведни” дни?
Искриш мълчалива пред хоризонта изтляващ
С усмивка момичешки мъдра
И пламъче тихо във душа разплатена
Слънцето в мен ще завърне.
Топло и меко.
С любов подарено
На всичките сродни души.
Вглеждаш се в мрака
Вдишваш надежда
Изгрява Щастливото
ТИ!
08/03/2021
НЕРИТМИЧНО… ТЕМАТИЧНО…
Ела.
Обичам те.
Вземи!
Светът който слагам във нозете ти.
Харесваш ли го.Да? Не ?
Това съм. Може би…
Това е всичко, на което съм способен.
И почтеност вярна…
И без други светлини.
Да една е тя…Душа.
Осветена от искреността.И точно тук…такава.
Тя е.Само е.
Поканих те да литнем заедно във щастието.
Дали ще се качим за него в различни автобуси?
Метростанция една или звук в ефира?
Хей!
Здравей.
И нищо повече не мога да ти кажа.
Виж очите ми.
А после ти реши…
След бури или просто залези…
Животът ни ще продължи.
За радост или за нещастие,
Избираме,
И радваме,
Отдаваме,
Ела…
Обичам те.
Не те познавам.
Ще бъдем заедно за миг, за неговата Вечност.
13/02/2021
Днес
Погледнах залеза, Замислих се за Теб
Поканих Те с въздишка тиха, дяволита,
Намигнах на Луната и се взрях
В Звездите съзаклатници-игриви
Отключих и престанах да те чакам…
Мигът ще дойде, без часовник и без файл
Там някъде във минало или във бъдеще
В безвремието истинско… да,
Зная…
И мястото на срещата е там.
Където тихо и без думи се поглеждаме
Където не говорим, а усещаме
Където всичко неизказано е плам…
И ТИШИНА
Да, ТИШИНА
В която чуваме.
Душата си, Душите ни
Безкрая
В която Литваме, Без Думи
Без Тегло, Без Стойност
Без Смисъл и Без Разрешения
за РАЯ
Летим
Ела!
Не казвам Повече.
Мълча…
Ела…
Това е…
06/02/2021
Животът и Лайковете не са от една планета
Разбрах, че не съм Съвършен.
И даже не зная дали рано или късно…
Разбрах.
Уверих се, че мога да дишам и без програма… колко често, колко дълбоко…
И не зная дали рано или късно се уверих…
И чух:
Да стъпваш така, че камъните да те заобичат…
Да провиждаш така, че облаците да засияват…
Да докосваш живота така, че водите да се прегръщат…
И да бягат усмихнато от бреговете…
Всеки ден ти подарява Твоето Небе,
Всеки проблясък ти подарява Твоята картина на Съвършеното
Всеки звук ти подарява Мига…
Всеки дъх ти подарява
Съществуването,
което да наситиш с ласка и обич
и да го превърнеш в Приказка.
02/02/2021
Опит за разбиране
(На променящите се Венери в променящия се свят)
Вземи, гушни се в твойта Свобода.
И вдишвай Се възторжено във Рая…
Намерили се? Вярваш ли сега?
В Летенето и във Безкрая?
Е…забрави! Гушни се във Мечта.
Опитай се и не задавай Време.
Сега, Сега,Сега…Какво усещаш?
Искаш ли Безвремие?
Вземи, влюби се в твойта Свобода.
За да подариш докосване и поглед.
Влюби се във Живота… ей така.
Без нищо друго.
Без очакване за Спомен.
Вземи. Взриви се в свойта Свобода.
И виж сърцето си, порастващо, Голямо.
И дай му Пролет.
Ей Така.
Без лято, есен, без забрава…
В Полет.
Да…
14.12.2020
Забрави за бурите и за дъжда,
Хвърли в килера облаците сиви,
Към слънцето върви, към любовта,
Към Хоризонти топли и очи красиви.
Забрави за бурите и за дъжда,
Часовникът не им отрежда дъх,
Секундите препускат в Светлина,
Към следващият ти житейски връх.
И вятърът и облаците сиви,
Се свиват слисано край твоите нозе
Стърчиш и крачиш, в дните си красиви
С откритото си, подаряващо сърце.
22/06/2020
Тази вечер залеза ми шепне,
Усмихва ме със своите сплетни,
Като лукав омайник ме отвежда
Към куп отдавнашни мечти.
Той знае мислите безбрежни,
Къде лети душата ми от век,
Играе си игра със вятъра,
А, заедно шегуват се със мен.
Прегръщам ги, и залеза и вятъра,
Без думи, с казано с очи,
И литваме в простора,
Всеки, някъде…
Летим…и…просто си…Летим.
17/06/2020
Да платиш цената е безценно…
И не веднаж, а вечно почти
Какво ти нашепват тез етикети
Квитанции шарени за разплатените дни?
Скъпи уроци или бележки намачкани
Със дата и час, стотинки и код
По пътя огрян… сивите облаци
Рисуват петна върху твоя възход
Пак сметката идва, хартийките хвърляш
прескачаш ги смело и махваш с ръка
А после застигат те следващи данъци
Плати си, плати си… Добре де…Съдба
А има ли тайна или простичка истина,
Зад този безкраен, нелеп кръговрат,
Във който Сам си Длъжника и Бирника,
Отново, отново, отново и пак?!
„Да познаваш другите е мъдрост.
Да познаваш себе си е просветление.”
Лао Дзъ
Дао Дъ Дзин
23/04/2020
Хоризонтът на мечтите е невидим,
Недосегаем, бяга ни със смях,
Като Фея, в сънища неуловими,
Ни примамва, щом не ни е страх.
Хоризонтът на мечтите е Безкрая,
Когато сме покръстени със жар…
Когато прашни пътища и зъбери нечакани,
Остават зад гърба…
Здравей Мечта!
Усмихвай се и бягай непрестанно,
Напред, нагоре, настрани,
Със мойте хоризонти неочаквани,
Бъди, води ме…
Аз съм Ти.
01/02/2020
Просто така…
Ясна нощ, Тъмно и Фарове,
Просто така…
Вятър,
Просто така…
И частица живот,
Просто така…
Твоят, Моят… или…Миг,
Просто така…
Просто така… те гледам със затворени очи,
И политат думите, неказани към теб,
Така, просто така…
С призив за живот, отвъд безкрая…
И с онзи див копнеж по Рая, неописван още с думи,
Така, просто на шега…
Или просто така…
Не знам дали ме искаш или чуваш,
или смутена още се дивиш…
Така, просто така…
Стоя под слънцето усмихнат и щастлив,
И нося тази роза невидимка,
Така, просто така…
Тя сочи към вълните, пясъка и бриза,
към онази безтегловна свобода…
Ела… просто така, без да разпитваш,
Почуствай я, така, просто така…
Със ноздрите, със кожата с мълчанието,
Така, просто така.
Не те обсебвам и не ти се моля…
не обещавам…
и не се кълна,
Решаваш ти, да бъде твойта смела воля,
Очаквам те. Така, просто така…
Ела…
Просто така…
Да полетим…
За миг…
Останалото е в безкрая.
Ела, летя…
Ела…
Просто така!
14/01/2020
На Лора:
Честита да си Ти, Умивке нежна,
Желая ти и здраве и късмет!
Да полетиш висоооко, както в дните прежни,
И да се рееш весела и занапред.
Честита да си Ти, Усмивке нежна,
Живей във радост, с искрена душа,
И все така, естествено, почти небрежно,
Да те докосва всичко светло по света.
Честита да си Ти, Усмивке нежна,
Растеш и крачиш смело в ден и в сън,
Аз все съм там, зад раменете крехки,
И с обич ти нашепвам: „С тебе съм!”
12/12/2019
Ела, стопли се, приседни.
Чуй тази музика неземна.
Не искаш…
Помълчи си…
Или закрещи…
Литни…лети…
И с крясък…
И с усмивка.
И…натам.
Където Си.
Където те зове ПросторЪт
Затова и ти отворих.
Тук съм…затова.
Лети…Литни.
Високо…
В Светлина.
10/12/2019
Когато думите не стигат…
За какво са думите?
Когато образите са студени и безмълвни…
Какво са образите?
Wu Way.
Като вълна в океана с милиони вълни
Или..като прашинка във Вселената сред милиарди прашинки…
Открий своята вибрация и се усмихни на Хармонията.
Тя не е подарък, Тя не е призив, Тя не е копнеж.
Тя… си… Ти.
Човекът-вълна. Човекът-прашинка.
Тя е Твоята светлинка
Тя е Твоята топлинка
Твоята истина и реалност
Твоят вътрешен Бог.
Твоят живот.
Тук и сега.
Този, който рисуваш сам, без гумичка за изтриване.
Подари си Искреност, Почтеност … Светлина
като ги прърво ги дадеш, на всеки един човек по Пътя.
04/11/2019
Поема за страстта.
Може би не те познавам.
Може би си тук, зад тези горещи врати.
Може би цветовете ми нашепват за… бъдещи спомени.
Заедно.
А може да си в мен, с мен и до мен…тук, сега и винаги?
А… аз съм просто човек, и жадувам да живея красиво…
Без ключалки.
Много ли е?
Да бъде!
Амин!
09/11/2019
Задънен изход
Врата, отгоре Кръст и цветност разпиляна,
Безизразност бетонна в слънчев миг.
Врата към Рая или Ада?
Или просто тайна …своенравна?
Зад нея: Мъдрост?
Лудост?
Или само Вик…
Разказ за очите
Отдавна. Толкова отдавна…
Шареният го засмукваше бездната. Така им се случва на тези.
Когато ровят живота в дълбочина… да си плащат.
За нахалството да се измъкнат от масата, за ума и за чувствата.
Шареният го мачкаха.
Подлагаха му крак, слагаха му капани, препъваха го и чакаха да падне на земята, за да го ритат на воля. Бяха много.
Сивичко го ненавиждаха, но със страст.
Защо ли?
Просто защото крачеше през света.
Усмихваше се и пръскаше наоколо своето любопитство, съпричастност и посоки.
Удар след удар. Много пъти, месеци и дни.
Като боксьор, сражаващ се срещу глутница Шареният се изтощи и се обърка.
Замая се и спря. Вкамени се. Не, не падна.
Само се Изгуби.
И пое в кръг по дъното на бездната. Долу в тъмното.
Без слънце и без ориентир.
Дните бяха сиви и стъклени. Животът се виждаше там някъде, глух и на забавен каданс.
Алея, ограда и хора зад нея.
Там, някъде встрани.
Докато пристъпваше замислен, забеляза как една малка фигура се доближи до алеята и се втренчи в него.
Даде му знак да приближи.
Две очи, лишени от разсъдък го гледаха втренчено и с обожание … една луда жена, там зад оградата.
-Боже, колко са красиви очите ти… – каза го с искреност, с чиста луда искреност…
-Боже, колко са красиви очите ти… –прокънтя като глас отдалече
Чу го. И го порази.
Благодари й с една искрена сълза.
Очи в очи. Така, както можеше да благодари той.
Да. Както можеше той.
Вдигна глава и пое дълбоко въздух.
Светът нахлу у него със сила, заблъска го, завихри го и строго се подреди.
Душата му се изправи. Огледа се и закрачи по своите много посоки.
Сганта тихо изсъска и се разбяга по дупките.
Видя очите му.
Неговите прогледнали очи, разгадани от една луда…
Ноември 2018
Без илюзии
Защо стоиш отпред, дали се чудиш?
Дилема ли те гложди? Чак сега?
Да се стаиш, на топло да се луташ,
Или да блуждаеш волно под дъжда?
Вратата ми не е затвор или награда
А прагът само тебеширена черта,
Знам, нищо не очакваш, просто спирка…
Заслон, наблизо от вяръра и от дъжда.
Ще влезеш. И учтивичко ще гукаш,
примирена за момента, за мига.
Стопли се, излъжи, не се срамувай
Да рониш букви от оскубаната си душа.
Да, мокро е, вали и неконфортно.
Постой, докато изсъхнат тротуарите
Тръгни когато искаш, без въпроси…
По пътя си, с полуусмивка, между капките.
Без Дата
Последен полет
-Жалка гледка, каза си Вик.
Земната стюардеса до него бе много внимателна и грижовна, а безмълвния водач на електромобила внимаваше за разсеяни пътници и препятствия по пътя към към зала за излитане № 24. Гейт 24, Ница.
Покрай тях се купчеше традиционния летищен поток. Семейства, групички, двойки и залисани мениджъри, работещи за успех непрестанно, с таблети, телефони и слушалки. Всеки по пътя си, всеки към очакваното бъдеще.
Ако…
-Mister Grachaw. Geit 24, your flight to Nice! Enjoy the French rivierra!
Жалка гледка…
Ница, Антиб – лоша идея, каза си Виктор Грачов.
Офицерският пагон подпря душата му и той послушно се премести от електромобила в очакващата го инвалидна количка.
Оф. Правила.
Мислено тракна токове и изпъна ръце по кантовете.
В Зала 24 щеше да живее още час. До 10:30. Още час живот, от отброените.
Въпреки обясненията, препоръките и предложената помощ, сам се премести до стъклената фасада. Никой повече не му беше нужен. Нито грижата,нито вниманието, нито препоръките на застрахователната компания, адвокатите и цялата тази пасмина, която го забелязваше като цифров проблем.
Загледа се към пистатата и самолетите.
В излитанията, кацанията и маневрите по пистата.
Цял един живот.
Излитания , кацания, маневри…покой.
Ница.
А после Антиб… Мислено тракна токове и отдаде чест.
Днес плащаше цената на своето бащинство.
На възпитанието, което бе дал на децата си, на дългите и внимателни разговори, на споровете, караниците и огромната му любов към тях.
Скъпата цена.
Не беше готов.
Виктор Грачов, офицер от специалните части Алфа, участвал в акции и експедиции, стрелян и прострелван, умирал и оживявал не беше готов само на едно.
И бясно му се съпротивляваше.
Не беше готов да издъхне в дома на своите деца и внуци, заобиколен от всеобща любов на брега на френския бряг.
Не беше.
Умирането е мъжка работа.
И самотна – вярвяше той.
Много пъти беше мислил за това в Афганистан, и там… където трябваше да бъде.
Локацията и мисията нямаха значение.
Само Целта и Честта.
Антиб.
Целта и Честта.
Беше му трудно да подреди точно това решение в армейската мешка. Но го прие. С болка.
С много болка и отрицание.
– Полет 5616…
Време беше.
Полет 5616… ще закъснее с 40 минути, моля да ни извините за неоудобството.
-Смотаняци – помисли си Виктор. Закъснението в неговите понятия се равнянаше на липса на хигиена. Но, само примигна и забрави.
Беше живял твърде дълго.
Загледа в излитащите самолети.
И нещо го изпАри. Пареше. И топлеше.
Усмихна се и кимна на отражението си в стъклото.
Не сбърка.
Жена. Дама.
-Знаете ли, един мъж ме заведе на края на света, когато това беше много трудно и ми купи обеци- започна тя.
-И купи обеци и на мама, макар, че не беше длъжен.
Звучеше дълбоко. И казваше нещо важно.
Той кимна. Не разбираше съвсем. Някаква романтична история.
Полет 5616…
Качваха се.
Самолетът рулира по пистата, набра скорост и излетя.
Ница, а после Антиб.
Място за умиране.
Уф…
Предпочиташе да си остане в болницата в Хавана,а после само да пренесат капсулата от крематориума на близките му.
Умирането е самотна работа.
Познаваше и войната и смърта и предателствата и… истинските ТРИ секунди…
Антиб.
Беше трудно решение. Не можеше да ги лиши от всичко това, което им бе показал и научил. Да са заедно.
Знаеха. Искаха точно това. Да е с тях и те с него.
И все пак не можеше да приеме лесно края измежду тях. Грозно и тъжно.
Една капсула от крематориум му се виждаше много по чисто решение.
Без алтернатива. Беше ги изградил.
Все едно.
Точка.
-Знаете ли, един мъж ме заведе на края на света, когато това беше много трудно и ми купи обеци- припомни си той.
Женски романтизъм – усмихна се Виктор. Хубава история.
-Полет 5616 е към своя край, кацане в Ница, след 10 минути, температурата на въздуха е 16 градуса, слънчево с умерен вятър…
-Дотук добре, а сега да видим как да го отиграем – замисли се той.
Представи си колите и посрещането, внуците и онези безсмислени уверения, че всичко ще е наред.
Отдавна знаеше, че живота е такъв какъвто е и преминаването през странични улички е за леваците.
– Полет 5616, можете да получите багажа си от лента № 3…
Добутаха количката до лента №3.
Правила.
Жалка гледка.
Свалиха куфара му…онзи, със зеленото зебло и кожения колан през средата.
Беше още младши лейтенант, когато го получи. И му остана верен.
Има такива неща… На които да останеш верен. Без да обясняваш.
Парфюм и осанка…
-Ето това са обеците – беше се появила отнякъде.
Стара дървена кутийка със сатен. И две. Вътре. Обли и сребърни.
-Всеки път, когато ги сложа си мисля за теб Виктор, с добро…Само 50 години…
И всичко избухна.
Нахлуха спомените.
Не можа да ги спре.
Видя, преживя,
И пак и пак и пак…
Да.
Да и да.
Беше там. И съществуваше.
Той я погледна, стана и целуна ръка.
Тръгна.
Върна се.
Прегърна я.
Удари токове, отдаде чест и помъкна куфара си навън.
Закрачи. Така. С права офицерска крачка.
Точно така, както се отива на бой.
Натам. И навсякъде.
Знаеше накъде.
Някой вече го беше видял на тази земя.
Беше дал и беше живял.
И някой беше сложил ръка на рамото му…
Можеше да си отиде.
Така. Просто така.
Щастлив.
С права офицерска…
09/02/2019 София,
Та така.
Невъзможно е да обясня или да проправя…
И затова скривам тези думи за мъничко.
За толкова мъничко, колкото мога да изтърпя подминаването на надеждата.
Също както успания трамвай за депо Надежда.
Там смяната свършва и уморените хорица се разотиват.
Също както и уморените мечти, без повече надежди.
Ето така, простичко и с провлачване на крак.
Към умореното им утро и към безизразния делник, празник и някакъв там ден с пълнолуние.
Със слънчеви изригвания и повишена концентрация на каквото и да било.
Да, било. Каквото и да е там.
Нещо като минало-бешало.
Или нещо като нищо.
Изтрито време.
Това и е хубавото на изтривалката. Че е там където е. И някой, някога може да се погрижи да изпере калта от нея или просто да я изхвърли. И да махне остатъците.
А може би да почака сняг и студ да я покрият и първите пролетни цветчета да я събудят очаквала и прогнила и готова за бунището.
Когато заменяш живота си за очакване, получаваш правилната стока.
Очакването, докато живота те подминава.
И не е нужно да се чудиш.
Поръчано-доставено. С наложен платеж.
Остава само да направиш трансакцията… и да подпишеш собствената си глупост.
И… ако ти е останало поне малко зрение да се огледаш за подходящата кофа. Може би не най-близката, ако искаш да поносиш амбалажа с опакованите си илюзии… още метър-километър.
Или минута, ден, година.
А защо не и повече.
Пясъчният часовник е някъде на полицата на едикойси магазин и отмерва нечие време.
Твоето си го мериш сам. Крачка след крачка и кафе след кафе.
Докато студът те зачерви, а слънцето досадно ти блести в очите.
Крачка след крачка и крачка…
И стоп.
Преди да се хвърлиш в ковчега на самосъжелението и мировата скръб, мини през баничарницата.
Умрелите не ги питат дали са се споминали сити или гладни.
Преди да ги разкрасят за последното им явяване ги мият с маркуч.
Баничарницата.
Няма да ядеш, но ще помиришеш. Ще видиш опашката от очакващи.
Ще усетиш и уличните песове, които също очакват нещо.
Също както и ти.
И опашката…
Когато замениш живота си за очакване получаваш точно това.
Замяната.
Подмяната.
И ясната мисъл, че си действал Правилно.
Много Правилно. Много Отговорно. Много така, както Трябва.
И си се наредил. Да си чакаш Реда.
С надлежните очаквания.
Нахрани кучетата, без да ги поглеждаш.
Изхвърли на тротоара парите, ключовете, телефона.
Премини на червено и нека пищяшите клаксони изпратят тържествено:
Ковчега.
Ослепелите прозорци.
И очакващото тe себеотричане.
Само няколко крачки крясък.
До отсреща.
25.10.2018
Ivo Malinoff 