Пътят към мечтите

Написаното за година на едно място… 2019-2020 г

Да платиш цената е безценно…

И не веднаж, а вечно почти

Какво ти нашепват тез етикети

Квитанции шарени за разплатените дни?

Скъпи уроци или бележки намачкани

Със дата и час, стотинки и код

По пътя огрян… сивите облаци

Рисуват петна върху твоя възход

Пак сметката идва, хартийките хвърляш

прескачаш ги смело и махваш с ръка

А после застигат те следващи данъци

Плати си, плати си… Добре де…Съдба

А има ли тайна или простичка истина,

Зад  този безкраен,  нелеп кръговрат,

Във който Сам си Длъжника и Бирника,

Отново, отново, отново и пак?!

„Да познаваш другите е мъдрост.
Да познаваш себе си е просветление.”

Лао Дзъ

Дао Дъ Дзин

23/04/2020

Хоризонтът на мечтите е невидим,
Недосегаем, бяга ни със смях,
Като Фея, в сънища неуловими,
Ни примамва, щом не ни е страх.

Хоризонтът на мечтите е Безкрая,
Когато сме покръстени със жар…
Когато прашни пътища и зъбери нечакани,
Остават зад гърба…

Здравей Мечта!

Усмихвай се и бягай непрестанно,
Напред, нагоре, настрани,
Със мойте хоризонти неочаквани,
Бъди, води ме…
Аз съм Ти.

01/02/2020

Просто така…
Ясна нощ, Тъмно и Фарове,
Просто така…
Вятър,
Просто така…
И частица живот,
Просто така…
Твоят, Моят… или…Миг,
Просто така…
Просто така… те гледам със затворени очи,
И политат думите, неказани към теб,
Така, просто така…
С призив за живот, отвъд безкрая…
И с онзи див копнеж по Рая, неописван още с думи,
Така, просто на шега…
Или просто така…
Не знам дали ме искаш или чуваш,
или смутена още се дивиш…
Така, просто така…
Стоя под слънцето усмихнат и щастлив,
И нося тази роза невидимка,
Така, просто така…
Тя сочи към вълните, пясъка и бриза,
към онази безтегловна свобода…
Ела… просто така, без да разпитваш,
Почуствай я, така, просто така…
Със ноздрите, със кожата с мълчанието,
Така, просто така.
Не те обсебвам и не ти се моля…
не обещавам…
и не се кълна,
Решаваш ти, да бъде твойта смела воля,
Очаквам те. Така, просто така…
Ела…
Просто така…
Да полетим…
За миг…
Останалото е в безкрая.
Ела, летя…
Ела…
Просто така!

14/01/2020

На Лора:

Честита да си Ти, Умивке нежна,
Желая ти и здраве и късмет!
Да полетиш висоооко, както в дните прежни,
И да се рееш весела и занапред.

Честита да си Ти, Усмивке нежна,
Живей във радост, с искрена душа,
И все така, естествено, почти небрежно,
Да те докосва всичко светло по света.

Честита да си Ти, Усмивке нежна,
Растеш и крачиш смело в ден и в сън,
Аз все съм там, зад раменете крехки,
И с обич ти нашепвам: „С тебе съм!”

12/12/2019

Ела, стопли се, приседни.
Чуй тази музика неземна.
Не искаш…
Помълчи си…
Или закрещи…
Литни…лети…
И с крясък…
И с усмивка.
И…натам.
Където Си.
Където те зове ПросторЪт
Затова и ти отворих.
Тук съм…затова.
Лети…Литни.
Високо…
В Светлина.

10/12/2019

Когато думите не стигат…

За какво са думите?

Когато образите са студени и безмълвни…

Какво са образите?

Wu Way.

Като вълна в океана с милиони вълни

Или..като прашинка във Вселената сред милиарди прашинки…

Открий своята вибрация и се усмихни на Хармонията.

Тя не е подарък, Тя не е призив, Тя не е копнеж.

Тя… си… Ти.

Човекът-вълна. Човекът-прашинка.

Тя е Твоята светлинка

Тя е Твоята топлинка

Твоята истина и реалност

Твоят вътрешен Бог.

Твоят живот.

Тук и сега.

Този, който рисуваш сам, без гумичка за изтриване.

Подари си Искреност, Почтеност … Светлина

като ги прърво ги дадеш, на всеки един човек по Пътя.

04/11/2019

Поема за страстта.

Може би не те познавам.
Може би си тук, зад тези горещи врати.
Може би цветовете ми нашепват за… бъдещи спомени.
Заедно.
А може да си в мен, с мен и до мен…тук, сега и винаги?
А… аз съм просто човек, и жадувам да живея красиво…

Без ключалки.
Много ли е?
Да бъде!
Амин!

09/11/2019

Задънен изход

Врата, отгоре Кръст и цветност разпиляна,
Безизразност бетонна в слънчев миг.
Врата към Рая или Ада?

Или просто тайна …своенравна?
Зад нея: Мъдрост?

Лудост?

Или само Вик…

December 21, 2018 · 

Разказ за очите.

Отдавна. Толкова отдавна…

Шареният го засмукваше бездната. Така им се случва на тези.
Когато ровят живота в дълбочина… да си плащат.
За нахалството да се измъкнат от масата, за ума и за чувствата.

Шареният го мачкаха.
Подлагаха му крак, слагаха му капани, препъваха го и чакаха да падне на земята, за да го ритат на воля. Бяха много.

Сивичко го ненавиждаха, но със страст.

Защо ли?
Просто защото крачеше през света.
Усмихваше се и пръскаше наоколо своето любопитство, съпричастност и посоки.

Удар след удар. Много пъти, месеци и дни.

Като боксьор, сражаващ се срещу глутница Шареният се изтощи и се обърка.
Замая се и спря. Вкамени се. Не, не падна.
Само се Изгуби.
И пое в кръг по дъното на бездната. Долу в тъмното.
Без слънце и без ориентир.

Дните бяха сиви и стъклени. Животът се виждаше там някъде, глух и на забавен каданс.

Алея, ограда и хора зад нея.
Там, някъде встрани.

Докато пристъпваше замислен, забеляза как една малка фигура се доближи до алеята и се втренчи в него.
Даде му знак да приближи.

Две очи, лишени от разсъдък го гледаха втренчено и с обожание … една луда жена, там зад оградата.
-Боже, колко са красиви очите ти… – каза го с искреност, с чиста луда искреност…

-Боже, колко са красиви очите ти… –прокънтя като глас отдалече

Чу го. И го порази.
Благодари й с една искрена сълза.
Очи в очи. Така, както можеше да благодари той.

Да. Както можеше той.

Вдигна глава и пое дълбоко въздух.
Светът нахлу у него със сила, заблъска го, завихри го и строго се подреди.

Душата му се изправи. Огледа се и закрачи по своите много посоки.

Сганта тихо изсъска и се разбяга по дупките.

Видя очите му.
Неговите прогледнали очи, разгадани от една луда…

Ноември 2018

Без илюзии

Защо стоиш отпред, дали се чудиш?

Дилема ли те гложди? Чак сега?

Да се стаиш,  на топло да се луташ,

Или да блуждаеш волно под дъжда?

Вратата ми  не е затвор или награда

А прагът само тебеширена черта,

Знам, нищо не очакваш, просто спирка…

Заслон, наблизо от вяръра и от дъжда.

Ще влезеш. И учтивичко ще гукаш,

примирена за момента, за  мига.

Стопли се, излъжи, не се срамувай

Да  рониш букви от оскубаната си душа.

Да,  мокро е, вали и неконфортно.

Постой, докато изсъхнат тротуарите

Тръгни когато искаш, без въпроси…

По пътя си,  с полуусмивка, между капките.

Без Дата

Последен полет

-Жалка гледка, каза си Вик.

Земната стюардеса до него бе много внимателна и грижовна, а безмълвния водач на електромобила внимаваше за разсеяни пътници и препятствия по пътя към към зала за излитане № 24. Гейт 24, Ница.

Покрай тях се купчеше традиционния летищен поток. Семейства, групички, двойки и залисани мениджъри, работещи за успех непрестанно, с таблети, телефони и слушалки. Всеки по пътя си, всеки към очакваното бъдеще.

Ако…

-Mister Grachaw. Geit 24, your flight to Nice! Enjoy the French rivierra!

Жалка гледка…

Ница, Антиб – лоша идея, каза си Виктор Грачов.

Офицерският пагон подпря душата му и той послушно се премести от електромобила в очакващата го инвалидна количка.

Оф. Правила.

Мислено тракна токове и изпъна ръце по кантовете.

В Зала 24 щеше да живее още час. До 10:30. Още час живот, от отброените.

Въпреки обясненията, препоръките и предложената помощ, сам се премести до стъклената фасада. Никой повече не му беше нужен. Нито грижата,нито вниманието, нито препоръките на застрахователната компания, адвокатите и цялата тази пасмина, която го забелязваше като цифров проблем.

Загледа се към пистатата и самолетите.

В излитанията, кацанията и маневрите по пистата.

Цял един живот.

Излитания , кацания, маневри…покой.

Ница.

А после Антиб… Мислено тракна токове и отдаде чест.

Днес плащаше цената на своето бащинство.

На възпитанието, което бе дал на децата си, на дългите и внимателни разговори, на споровете, караниците и огромната му любов към тях.

Скъпата цена.

Не беше готов.

Виктор Грачов, офицер от специалните части Алфа, участвал в акции и експедиции, стрелян и прострелван, умирал и оживявал не беше готов само на едно.

И бясно му се съпротивляваше.

Не беше готов да издъхне в дома на своите деца и внуци, заобиколен от всеобща любов на брега на френския бряг.

Не беше.

Умирането е мъжка работа.

И самотна – вярвяше той.

Много пъти беше мислил за това в Афганистан, и там… където трябваше да бъде.

Локацията и мисията нямаха значение.

Само Целта и Честта.

Антиб.

Целта и Честта.

Беше му трудно да подреди точно това решение в армейската мешка. Но го прие. С болка.

С много болка и отрицание.

– Полет 5616…

Време беше.

Полет 5616… ще закъснее с 40 минути, моля да ни извините за неоудобството.

-Смотаняци – помисли си Виктор. Закъснението в неговите понятия се равнянаше на липса на хигиена. Но, само примигна и забрави.

Беше живял твърде дълго.

Загледа в излитащите самолети.

И нещо го изпАри. Пареше. И топлеше.

Усмихна се и кимна на отражението си в стъклото.

Не сбърка.

Жена. Дама.

-Знаете ли, един мъж ме заведе на края на света, когато това беше много трудно и ми купи обеци- започна тя.

-И купи обеци и на мама, макар, че не беше длъжен.

Звучеше дълбоко. И казваше нещо важно.

Той кимна. Не разбираше съвсем. Някаква романтична история.

Полет 5616…

Качваха се.

Самолетът рулира по пистата, набра скорост и излетя.

Ница, а после Антиб.

Място за умиране.

Уф…

Предпочиташе да си остане в болницата в Хавана,а после само да пренесат капсулата от крематориума на близките му.

Умирането е самотна работа.

Познаваше и войната и смърта и предателствата и… истинските ТРИ секунди…

Антиб.

Беше трудно решение. Не можеше да ги лиши от всичко това, което им бе показал и научил. Да са заедно.

Знаеха. Искаха точно това. Да е с тях и те с него.

И все пак не можеше да приеме лесно края измежду тях. Грозно и тъжно.

Една капсула от крематориум му се виждаше много по чисто решение.

Без алтернатива. Беше ги изградил.

Все едно.

Точка.

-Знаете ли, един мъж ме заведе на края на света, когато това беше много трудно и ми купи обеци- припомни си той.

Женски романтизъм – усмихна се Виктор. Хубава история.

-Полет 5616 е към своя край, кацане в Ница, след 10 минути, температурата на въздуха е 16 градуса, слънчево с умерен вятър…

-Дотук добре, а сега да видим как да го отиграем – замисли се той.

Представи си колите и посрещането, внуците и онези безсмислени уверения, че всичко ще е наред.

Отдавна знаеше, че живота е такъв какъвто е и преминаването през странични улички е за леваците.

– Полет 5616, можете да получите багажа си от лента № 3…

Добутаха количката до лента №3.

Правила.

Жалка гледка.

Свалиха куфара му…онзи, със зеленото зебло и кожения колан през средата.

Беше още младши лейтенант, когато го получи. И му остана верен.

Има такива неща… На които да останеш верен. Без да обясняваш.

Парфюм и осанка…

-Ето това са обеците – беше се появила отнякъде.

Стара дървена кутийка със сатен. И две. Вътре. Обли и сребърни.

-Всеки път, когато ги сложа си мисля за теб Виктор, с добро…Само 50 години…

И всичко избухна.

Нахлуха спомените.

Не можа да ги спре.

Видя, преживя,

И пак и пак и пак…

Да.

Да и да.

Беше там. И съществуваше.

Той я погледна, стана и целуна ръка.

Тръгна.

Върна се.

Прегърна я.

Удари токове, отдаде чест и помъкна куфара си навън.

Закрачи. Така. С права офицерска крачка.

Точно така, както се отива на бой.

Натам. И навсякъде.

Знаеше накъде.

Някой вече го беше видял на тази земя.

Беше дал и беше живял.

И някой беше сложил ръка на рамото му…

Можеше да си отиде.

Така. Просто така.

Щастлив.

С права офицерска…

09/02/2019 София,

Та така.

Невъзможно е да обясня или да поправя.

И затова скривам тези думи за мъничко.

За толкова мъничко, колкото мога да изтърпя подминаването на надеждата.

Също както успания трамвай за депо Надежда.

Там смяната свършва и уморените хорица се разотиват.

Също както и уморените мечти, без повече надежди.

Ето така, простичко и с провлачване на крак.

Към умореното им утро и към безизразния делник, празник и някакъв там ден с пълнолуние.

Със слънчеви изригвания и повишена концентрация на каквото и да било.

Да, било. Каквото и да е там.

Нещо като минало-бешало.

Или нещо като нищо.

Изтрито време.

Това и е хубавото на изтривалката. Че е там където е. И някой, някога може да се погрижи да изпере калта от нея или просто да я изхвърли. И да махне остатъците.

А може би да почака сняг и студ да я покрият и първите пролетни цветчета да я събудят очаквала и прогнила и готова за бунището.

Когато заменяш живота си за очакване, получаваш правилната стока.

Очакването, докато живота те подминава.

И не е нужно да се чудиш.

Поръчано-доставено. С наложен платеж.

Остава само да направиш трансакцията… и да подпишеш собствената си глупост.

И… ако ти е останало поне малко зрение да се огледаш за подходящата кофа. Може би не най-близката, ако искаш да поносиш амбалажа с опакованите си илюзии… още метър-километър.

Или минута, ден, година.

А защо не и повече.

Пясъчният часовник е някъде на полицата на едикойси магазин и отмерва нечие време.

Твоето си го мериш сам. Крачка след крачка и кафе след кафе.

Докато студът те зачерви, а слънцето досадно ти блести в очите.

Крачка след крачка и крачка…

И стоп.

Преди да се хвърлиш в ковчега на самосъжелението и мировата скръб, мини през баничарницата.

Умрелите не ги питат дали са се споминали сити или гладни.

Преди да ги разкрасят за последното им явяване ги мият с маркуч.

Баничарницата.

Няма да ядеш, но ще помиришеш. Ще видиш опашката от очакващи.

Ще усетиш и уличните песове, които също очакват нещо.

Също както и ти.

И опашката…

Когато замениш живота си за очакване получаваш точно това.

Замяната.

Подмяната.

И ясната мисъл, че си действал Правилно.

Много Правилно. Много Отговорно. Много така, както Трябва.

И си се наредил. Да си чакаш Реда.

С надлежните очаквания.

Нахрани кучетата, без да ги поглеждаш.

Изхвърли на тротоара парите, ключовете, телефона.

Премини на червено и нека пищяшите клаксони изпратят тържествено:

Ковчега.

Ослепелите прозорци.

И очакващото тe себеотричане.

Само няколко крачки крясък.

До отсреща.

25.10.2018

Благодаря ти, Господи и за пътищата и за кръстопътищата!!!

За всичко, което си ми дал.

БЛАГОДАРЯ.